Журналистика БГ *

Копирам този постинг със специалното разрешение на колегата Мерим Тенев!
* Заглавието е мое

Прах в очите на България

Митът, че след 89-та година медиите у нас са свободни или нещо се е променило...

Този текст може да бъде препечатван само след изричното съгласие на автора. Разрешение да бъде ползван е дадено изрично и само на http://www.kafene.net.

Всяко неразрешено препечатване се смята за нарушение на авторските права.

Скандали, разработки, доклади, СРС-та. Изводът от цялата тази помия е, че почти нищо в малкия и твърде неспретнат Булгаристан не се случва случайно. Че някой цели нещо или разиграва поредния театър в негов интерес и на тези, които седят около него. Както и как да се изманипулира общественото мнение, чрез предизвикани скандали, за твърде лични ползи, но този някой да излезе и герой от образувалото се мочурище.

Другият извод е и, че службите се занимават повече с това дали медиите говорят и пишат против управляващите, а не с други по-съществени задачи.

Другото, което не може да не ме отврати е, че изважданите по час на лъжичка досиета (цели двайсетина години) след началото на т.нар. “преход” показаха и друго важно нещо. Водещите журналисти и преди, и сега не са случайни хора и дори и да са били случайни някой ги е вкарал в кацата с мед и много други л.....Проблемът ми е, че никой от тези хора не излезе да разкаже историята си преди да бъде публикуван в списъците на ресорната комисия.

По-важният въпрос, който обаче никой не поставя е дали и сега се вербуват журналисти. И дали след години, при някакво незнайно ново обръщане на нещата, няма да вадим пак досиета.

По този повод, Методи Андреев, бивш председател на Комисията по досиетата, разказва през декември 2008 г. пред в-к “Новинар” нееднозначно:

“Няма служби в света, които да не се интересуват от журналистите, които контактуват с много и различни хора. Няма лошо да се работи професионално между двете съсловия. Но е порочно, укоримо и неморално съвременните служби да гарантират кариера за тези журналисти, с които работят.”

Впечатляващото е, че годината е 2008, а не 1989....А краткият коментар може да бъде, че винаги трябва да търсим мръсотията зад блясъка, както пишеше в една дебела книга...за рекламата.

Никога нищо не се е променяло

Едни от най-щастливите ми професионални години са тези, в които работих като кореспондент на българската секция на Би Би Си в Атина. И както от Лондон не ми беше налагана цензура, с единственото условие материалите да спазват високите професионални норми и етичния кодекс на Би Би Си, така доста български представители не рядко са се опитвали да “контролират” съдържанието на предаденото от гръцката столица. Или впоследствие да се опитват да въздействат...

Примерите, които ще опиша са характерни за начина на мислене и работа на “наш’те” хора.

Годината е някъде 2000-2001. Заформя се един от най-големите скандали между България и Гърция. Официалният повод е, че от администрацията на МС е изпратено официално писмо, в което се заявява, че БТК-а не може да бъде продаден на гърците, защото това представлява заплаха за националната сигурност. Би Би Си първо от българските медии отразява началото на скандала. Последвалата медийна война е може би добре позната или добре забравена. Факт е, че Би Би Си я проследи от началото до официалния й край...

Кореспонденциите ми от Атина стават повод “добросъвестен български гражданин” в Атина, когото познавам и предполагам, че има тесни връзки с посолството ни, да ми дойде на гости и да ми обясни и препоръча, че така не може да продължава и ако не спра да съобщавам подобни неща положението ми ще се затрудни. И не защото на мен могат да направят нещо, поне докато работя за Лондон, но да не забравям, че имам семейство и роднини в България.

За неочаквания гостенин и разговора с него е уведомен прекият ми началник в Лондон и той предлага да изпратим протестно писмо до Външно. Нещо, което отклонявам и съжалявам за това в настоящето...

Прекият резултат от моето неблагоразумие е, че достъпът до всякаква информация от българското посолство в Атина е отрязан.

След като се виждат, че с лошо няма да стане, година-две след гореописаното, изведнъж конкретен човек от посолството започва да ми се обажда често с предложение да изпием по кафе. В даден момент той започва да ме моли за меко казано твърде странни услуги. Например, понеже съм запознат с медийния пазар, да му помогна с информация кои са собствениците на гръцките медии и други подобни щуротии. Единствената подробност е, че информацията за собствеността на всички медии в страната е публично достояние и даже се преподава в първи курс на Департаментите по медии на гръцките университети.

В един момент толкова ми писва, че отклонявам всички следващи покани за “кафета” и историята, надявам се, приключва.

Още една характерна случка. Второ посещение на държавния глава Георги Първанов в гръцката столица. В конкретен момент шефката на пресцентъра му Бойка Башлиева идва при мен и започва да ми дава доста приятелски съвети как да не включвам конкретно инфо в материала си за Би Би Си, появило се в гръцката преса, защото било ирелевантно към посещението, а и така ще злепоставя тази “толкова успешна визита”. Ако не знаете, когато български журналисти пътуват с наши делегации в чужбина, посолството им дава превод на прегледа на съответния местен печат, за да могат да го включат в кореспонденциите си. И както често се случва - тъй като не знаят езика и дали прегледът е пълен, журналистите често “лапат мухите” и ги тиражират по медиите си, без да се замислят, че може и нещо “очернящо” да липсва или да е изрядно замазано.

Годината е 2004. Олимпийските игри са в разгара си, а аз съм на прием в т.нар. Българска олимпийска къща (такива правят всички страни в града-домакин. Това беше първата подобна изобщо на България). В двора имам честта да се запозная с новия ни консул в Атина – симпатичен млад човек.

С изненада обаче, когато разбира за къде работя, този 30-тина годишен младеж изпада в тих ужас и кротко ми заявява, че очевидно работя за “една вражеска и зле настроена към нас станция”. След краткото онемяване от моя страна, повече никога не се видяхме...

Българският период – времето на разочарованието и тъмницата в държавата

През пролетта на 2005 г. се завърнах от Атина, след като вече и неофициално знаех, че дните на българската редакция са преброени. Нещо, което нямаше нужда и някой да ми казва, след като бюджетът беше така сериозно орязан, че не достигаха пари за елементарни неща.

След няколко месечно лутане и невъзможност да си намеря работа, все пак се озовах в “Хоризонт”. След едномесечно чиракуване без пари, през юли 2005 г. бях и назначен.

Свобода съществуваше, което приятно ме изненада. Най-голяма беше тя за “лидерите” на бунта срещу Бориславов. (Мисля, че всички следващи шефове се страхуваха от конкретните личности и затова им предоставяха и свободи, които за повечето не съществуват)

Набързо ми беше обяснено и, че ситуацията е следната: ресорните репортери са като най-сериозните пи ар-и на ресорите, които отразяват и защитават управляващия ресора им като зеницата на окото си. Нещо, в което в последствие щях да имам шанса да се убедя и лично.

Установих и, че цензурата е доста модернизирана. Не че някой ти забранява да кажеш нещо, но то просто никога не достига като информация до теб в нюзруум-а. Но пък ако си го намериш сам, няма кой да те спре да го кажеш в ефир...

С изключение на факта, че за да бъдеш назначен от друга медия в БНР, се прозвъняват, от най-висше място, поне няколко телефона, за да се докаже, че на предишното си работно място си отразявал ресора си пристойно и тези, които си отразявал не са недоволни....

Другият фрапантен случай от този период е един преглед на печата в новините, който предизвиква нервен срив в социалната министърка Емилия Масларова.

Вестниците бяха публикували нейна снимка как тя инспектира условията в шивашка фабрика. Сред обикновено облечените женици, на снимката се виждаше как тя е с палто, което струва поне заплатата им за година напред. Нещо, което беше отбелязано от моя колега в ефир. Целият последвал тормоз, който му беше хвърлен от самата Масларова, нейната шефка на пресцентъра и ресорният репортер в “Хоризонт” върху нещастния човек, дръзнал да направи такъв коментар, беше неописуем... "Покани", направени лично от Масларова да отиде в кабинета й, за да си проведат “един сериозен разговор” и т.н. Въпреки, че шефовете бяха осведомени за големия проблем, създаден от журналиста – никой поне пред нас и официално не го защити... Тормозът за този човек от Масларова и екипа й продължи цял ден. И беше като назидание и предупреждение за другите от новините да внимаваме.

Властта в “Старата къща” се смени през 2007 година. Новият генерален директор Валерий Тодоров беше посрещнат с леко недоверие. Той обаче ни събра и ни обясни как нещата ще се променят и то само за добро. “Хоризонт” щяло да стане едно модерно радио, с хубава музика и по-малко “безсмислен” говор, както и че заплатите ни поне ще се доближат до тези в другите медии. И до този момент там си остават едни от най-ниските в бранша.

Сега си давам сметка, че приказките за модернизиране са били отлична форма за ограничаването на “неудобната” реч, но не и на безсмислената. Защото никой не се караше, ако някой е провел дълго интервю на живо, ако то не би създало проблем. Но имаше проблем, ако то не беше удобно и проблемът винаги се подчертаваше, че е в дължината.

Заради изключителния малшанс новините да са едно от най-слушаните неща по Радиото – там реформата беше най-радикална и безмилостна.

Президентът Първанов се превърна в свещена крава. Всички бяха наясно, че критиката срещу него е равна на много проблеми и лични професионални главоболия.

За първи път, откакто аз бях там, и разни управляващи започнаха да звънят директно в нюзруум-а и да искат обяснения защо едно или друго не е минало или е минало така.

Шефката на пресцентъра на БСП Жанет Пашалиева много обичаше да си говори с новоназначените от новия шеф продуцент новините и продуцент репортери. Един път Пашалиева беше толкова изнервена, че съобщаваме, че на проведените местни избори казваме за по-малко спечелени общини от БСП, което обаче си беше факт. Просто й се искаше да са повече, така като твърди Партията, и репортерът беше задължен да пренапише новината си, защото така се иска...въпреки несъгласието му с опорочаването на фактите. Заглавието на “редактираната” версия беше кръстено от репортера във вътрешната система на БНР “БСП не може да брои”.

При прочитането от мен на друга новина, сгреших ударението на фамилията на зам.-министър. Реакцията беше мигновена. От високо ниво ми се обадиха да ме нахокат, явно защото зам.-министърът е бил твърде недоволен. Наложи се да изчета новината отново в следващата емисия – на челно място, с правилното ударение, въпреки че самата новина беше изключително маловажна. С ужас научавам, че този човек щял да става говорител на БСП!

Най-голямата проява на цензура върху мен, обаче, беше при освиркването от работници на министър Петър Димитров в Пловдив, който отиде да ги успокоява при обявяването на затварянето на предприятието им. Въпреки че новината беше публикувана в редица сайтове, и беше изпратена и от кореспондента ни в Пловдив, бях “горещо помолен” от продуцентите –цензури да я сваля от водещите новини при откриването на Вечерния бюлетин на БНР. Не стигаше това, ами влизайки в студиото и зачитайки новината се оказа, че тя е редактирана, и прочистена. Нещо, което осъзнах при четенето в студиото. Липсваха освиркванията, недоволството...Като цяло излезе, че Петър Димитров е бил посрещнат на бял кон от щастливите работници...

Не искам да коментирам случаите, в които неудобни звуци на опозиционни политици са орязвани, защото така...Нещо, което научавахме в ефир при излъчването на емисиите, заради разликите в съдържанието и времетраенето им.

През пролетта на 2008 г. бях помолен да водя четиричасов следобеден празничен блок. Основната предложена тема беше за блоговете и блогърите. Тема, която мина пез одобрението на ръководството, поради незнанието на шефовете за опасността, която крие. Друга тема от предаването – интервю с гей-поета Николай Атанасов за стихосбирката му с гей поезия и за това що е то гей поезия и има ли нужда от нея – не успя да прескочи летвата. Причината беше мнението на висшето ръководство на програмата, че “тези неща не са за хората, които са седнали да обядват на празничния ден”. С триста зора интервюто мина в един нощен блок, седмици след това, в 3 без 20 през нощта.

От наблюдението какви теми не са желани или направо избягвани, реших да създам този блог, който четете и в момента. Коментирах теми, които бяха табу за мен като журналист в БНР, или пък бяха силно изопачавани. Разбира се, тогава блогът официално се списваше от Йоан Кръстев...

Реалистично за “Идеалист”

Предложението да работя за списание “Идеалист” дойде неочаквано – от познат, който тогава работеше в “Капитал”. Звучеше повече от невероятно, за да е истина - свобода, високи етични норми и никаква намеса на издателя.

Първоначалната идея на главния редактор Йордан Матеев за това какво ще включва и как ще изглежда това ново издание беше доразработена от събрания екип на срещи, който се провеждаха редовно между юни - юли и август 2008 г в офиса на фирмата на издателя Стефан Гамизов.

Проведеното обучение през целия септември в офиса на списанието действително беше нечувано за българските ширини.

Нещата започнаха да се замъгляват при започването на същинската работа. Из офиса започнаха да витаят недомлъвки и подозрения кой точно седи зад този проект и какво точно цели с него.

До новината, че заплануваният и бленуван първи брой няма да излезе на хартия на първи ноември...Така започна публикуването на малкото разработено и предвидено на блога на изданието. Съжалявам, че до днес никой, освен екипа, не видя дори и на pdf формат първия брой на неизлязлото списание.

Големите ми въпросителни и дискомфорт обаче бяха предизвикани от още няколко различни събития и факти. Въпреки че вярвам в общата идея на списанието – правото на свободен и информиран човешки избор, единственият ми проблем беше, че в България от либералните идеи и приватизацията, например, се възползват и се възползваха конкретни хора и интереси, но обикновеният човек е немислимо и най-вече невъзможно да започне дори и малък собствен бизнес. Той винаги е обречен да живее в мизерията и да работи за друг... В началото на свободната инициатива пречеха мутрите с бухалките, сега ГОЛЕМИТЕ са превзели целия пазар.

Както и да е, обратно към списанието - в последствие, зам.-главният редактор така започна да се бърка и пренаписва текстове, че понякога не можех да позная, че оригиналът е излязъл от мен. След няколко скандала и осъзнаването, че от това няма смисъл написах молбата си за напускане. Вече не виждах и голяма разлика в стила на свободата от всичко най-лошо в БНР.

И до ден днешен, както и всички мой колеги от списанието, си чакаме последната заплата, хонорарите, неизплатената отпуска, а те и като не напуснали доброволно – обезщетенията за прекратяване на трудовите договори...

Четейки през изминалата седмица за какво всъщност е ставало въпрос се чувствам толкова омърсен, че “издателят” Гамизов ни е забъркал в някакво списание, което явно никога не е искал да издаде, с идеята да си постига някакви твърде скрити цели. Можеше да си събере повече от лесно екип от хора, които биха му изпълнявали всяка поръчка, а не да се цели някакво качество. Нямало е нужда и да ни баламосва за големите си, възвишени идеи. Почти година по-късно излиза, че списанието е закрито след като издателят е постигнал своите си цели.

Кратката ми лична поука от всичко разказано е, че явно живеем в пост-комунистически миш-маш с много неизвестни и добре скрити кукловоди...

Така уж живеем свободно, но без свободата и без знанието, че всъщност я нямаме и не разполагаме с нея.

P.S. Исках да напиша и още много неща, но стана твърде дълго...

Тайната ми надежда е, че това четиво ще предизвика поне някакъв диалог за състоянието на медиите и тяхната свобода, и собственост...Защото без независими и свободни журналисти...няма и информиран избор.

ТЯ... СЛЕД 20 ГОДИНИ... И 10-ТИ НОЕМВРИ

Тя харесваше хубавото уиски. Особено в моменти на емоционална синусоида. Без значение от посоката на кривата.

*******

Напоследък все по-често се замисляше за един огромен отрязък от живота си. Първоначално се вторачваше в съдържанието от файла „лични”, но постепенно фактите от там я насочваха към един от другите, с нещо като заглавие „обществено-политическите процеси”. Част от неговото съдържание беше писала лично, друга част бяха записки по разкази на очевидци, трета – copy – paste информация от медиите, четвърта слухове и факти от партийните централи.

Връзката между двата файла беше очевидна. И тя го осъзнаваше все по-интензивно. Много от обстоятелствата във втория сега се оказваха причина за решенията и действията й в първия.

20 години. Не, не беше самота.
Самотата май тепърва започваше.
Но това е друга тема.

Осъзнаваха ли хората колко са 20 години от живота им?

******

Днешният мрачен октомврийски ден се оказа тягостно-удобен за връщане на лентата. Наближаването на 10-ти ноември, с 20 – годишна давност от едни исторически събития, не й даваше мира.

Гледката към Витоша беше твърде подтискаща. Планината се беше свила като в пелена от полумъгла. Похлупена от тъмно-черно-сивосини облаци. 
Уискито в чашата я замисляше още повече.

*****
Точно преди 20 години по това време беше започнала 3- ти курс в Института. И вече с бебе на 10 месеца.

Два пъти беше отказвала на партийния секретар на курса да подаде молба за членство в БКП. Оправдаваше се с бременността, а после с бебето. Но все по-натрапливо си самоговореше, че ще трябва да го стори. Замисляше се над думите му, че „без партийна книжка работа ще гледа през крив макарон”. Но все отлагаше. Като че знаеше, усещаше, че не иска и няма да й е нужна тази книжка. Пък си беше опърничава от малка. И някак си прозираше и нещата, и хората стряскащо точно. За нея. Хората и тогава не я разбираха.

*****

Отпиваше бавно от Джони-то. И пушеше. Напоследък твърде много. Сама се критикуваше. Този път се загледа в близкия план през прозореца.Жълто.червено-кафявите листа на короните на дърветата на отсрещната страна на тротоара я замислиха за хода на живота.


Пролетта като детство,
лятото като младост,
есента .....като годините й сега.
Всички сезони са красиви, си мислеше. Усмихна се загадъчно-доволна – значи още съм хубава! Въпреки всичко, което й се беше случило и което беше преживяла.

*******

„Пленумът на БКП прие оставката на генералния секретар на партията и държавата Тодор Живков”. Горе-долу така звучеше информацията по БНТ. С кадри на зяпналия като фраснат с мокър парцал вожд . С каменно-лицемерните муцуни в президиума.



Тогава, да тогава, тя не разбра точно какво се е случило.
Новината, че е свален „Бае ти Тошо” вървеше от уста на уста и се повтаряше като мантра. Само че, значението на този факт щеше да й стане ясно месец-два по-късно.
Че и години.
За разлика от по-просветените Тя още не разбираше, че започва онази промяна, за която тайно си бе мечтала след поредното намаляване на поведението й, например, защото била инакомислеща.
Или когато тайничко под завивките сменяше късите и дългите вълни на татковия й транзистор „Сокол”, за да намери Гласът на Америка и Свободна Европа, за които беше чувала, че говорят Другата Истина. Или когато тайничко с едни приятели се събираха да слушат Бийтълс, в малкия провициален град. И още много пъти.

******

Докато мисилите й прескачаха във времето, клатушкайки леда в чашата с уиски, презареждаше страниците на Фейсбук и агенциите. Отвсякъде вече преливаше с интервюта за годишнината от 10-ти ноември. Четеше ги по ред, защото с днешна дата и събитията, и героите, и историите имаха различен образ и звучене. С много от героите се познаваше лично, а историите ги пречупваше през призмата на журналистическата й професия. 
Това, което се беше „състояло” тогава нямаше вече нищо общо с това, за което си беше мечтала.

******

Спомни си за „С танковете да дойдат, да дойдат танковете” - прословутата реплика на Петър Младенов и опита за перефразирането й, за да звучи „Станко /Тодоров/ да дойде, да дойде Станко”. Цирк!





После Лукановата зима.
Правителството на Димитър Попов. „За Бога, братя, не купувайте”
После първото демократично правителство на СДС начело с Филип Димитров.
Вотът му на доверие!!!! И падането му.
На Беров. Хайде на мафията.
Мутрите. Днес добре облечени бизнесмени.
На Виденов. Банкрут и след банкрута пустош.
Боже, ами пирамидите!?
Май имаше и Ренета Инджова. Преди Виденов.
После дойде Софиянски. След едни други събития. Обсадата на Парламента на 4-ти януари 1997 година. 
После избори. Правителството на Иван Костов.

******

Четеше „завалялите” интервюта по медиите и кръвта й се вдигаше в главата.Колко хора си даваха сметка за пропуснатото, изгубеното, невъзвратимото за тези 20 години? За фалша и за лицемерието?
За безбройните договорки „на тъмно”. За предателствата в името на преразпределението на парите – огромните пари, заради които народът на тази България беше съсипан и превърнат в електорални гласове. Единствено.
Съсипан до степен на пълна деградация и липса на ценности. Съсипан до невъзможност да осъзнае разпадането си като личност. Камо ли да прояви защитна реакци. Помръдване за живот, дори, само.
За всички навързани по веригата на предателството.

*******

В края на 2000-та си мислеше, че най-после светлината в тунела не е от идващия влак, когато „под сурдинка” започна все по-често да чува името на Симеон ІІ-ри. На Царя. Готвел се да се връща.



В началото на 2001-ва все по-открито.
До 6-ти април. Тронното слово. И 800-те дни.
Изборите. Еуфорията.
Дечицата в царските ръце. Снимки с възрастни жени и мъже останали верни на идеята за Царство България повече от половин век. Разтреперяни и с надежда.
За Спасение. От Него.
Победата. Безапелационна. Юпита.
Невнятни депутати събирани от кол и въже. Или пък супер –известни лица кълнящи се във вярност към Величеството.

Краят на 800-те дни.
Поредното разочарование. Огромно.
По-болезнено от всяко друго.
Логически водещо към 2005-та – победата на комунистическата партия, прекръстила се в социалистическа.
Сякаш Виденовото управление не е било. Никога.
И спестяванията им в банките им осигуряват охолен живот?

ДПС още по-силно от всякога. А бившият Цар – в ролята на коалиционен партньор.
Тройна коалиция. Разруха. И тотално обезумял народ.

До 7-ми юли 2009-та. ГЕРБ печели безапелационно и напълно предвидимо. Изненадани няма. Само репетирани възклицания за пред телевизионните камери и управляваните. Които пък са в транс от победата на бате Бойко.

********

Допиваше последните глътки от уиски-то.
Вместо поне малко опиянение усети още по-голяма болка. Вече знаеше, че преходът не е свършил.
Защото не е започвал.
Защото носталгията и спомените за „Бае Тошо” са по-живи от кадрите на филмовите ленти в архива /колкото е останал/.
Защото в най-добрият случай всичко започва от начало.
След 20 години.

Продължаваше да гледа багрите на есенните дървета.
И не искаше да си представя идващата зима.
И в живота й.

Децата й бяха почти на нейните години, когато започна всичко. Преди 20 години.
За тях започваше лятото. Колко ще бъде дълго то – зависеше от тях.
Но......, мислеше си, възможно ли е да рисуваш лято, когато никога не си имал пролет? А родителите ти са живели във време без цветове и багри на сезоните. 20 години.

*******

В това време звънна телефонът й. Обади й се един от много малкото й смислени приятели, които си беше открила сама. Искал да й каже мисъл на Абрахам Линкълн. Май на него?
Толкова беше вглъбена в мислите си, че не беше сигурна за името.

„Животът не се измерва с броя на годините, а с живота ни през тези години”.

Или нещо такова.......

ПИСМО

Къде сте, скъпи мои родители?

Знаете ли колко ми липсвате. Днес. Сега. В този час.

Всеки ден.

В живота ми.

 

Все повече и повече.

 

Отдавна се канех да ви напиша тези редове, но все се намираше някой, който да ме убеди, че няма как да ги прочетете.

Но понеже вече не вярвам почти на никого, реших все пак да опитам.

 

Сподавям се в добрите думи, които искам да ви кажа, и които не успях да изрека Някога, когато можех, но...или забравях, или отлагах за утре. Мислех ги, но все бях сигурна, че си ги знаете и без друго.

 

Толкова съжалявам.

 

Сподавянето ми обаче преминава и в ...яд...някак си.

Познавате си непокорната ви дъщеря и.....сигурна съм,  ще се изненадате, ако не поспоря с вас. Дори сега.

 

Грешно ме възпитавахте, мили мои родители. Много грешно.

 

Все ме карахте да съм добра с хората. Да им вярвам. Да им помагам. Без да искам нищо в замяна и да не очаквам.

Спомняте ли си как не приемах тези, които ме щипеха по дебелите бузи и ми се усмихваха, съскайки през зъби колко съм хубава. Повечето бяха от татковите подчинени. Другите сигурно са искали нещо от него. Помните, че и шамари съм удряла на тези лицемери, защото не само много ме болеше, а и изобщо не им вярвах, че са искрени.....А вие ми се карахте, е да....малко така, за пред хората. Сега го разбирам.

После реших, че може пък и да сте прави и се смирих.

 

Години, по-късно щях да разбера, че да обичаш хората е един от великите Християнски принципи. Опитвахте се да ми го вмените толкова фино и деликатно вие – комунистите, страхувайки се да изречете библейската истина в прав текст. Но го заложихте там някъде, в подсъзнанието ми. Като връщам „лентата” назад разбирам, че много по по-християнски, и никак, май, по комунистически, сме празнували Коледа и Великден. Прошка и Благовещение. И до днес ги предавам така на децата си и се оказва, че ги знам като по Канон.

 

Знам, а и с годините разбрах, колко главоболия сте имали заради въпросите, които не спирах да задавам, от малка. Онези неудобните. Не трябваше да ме спирате тогава. Много по-рано щях да разбера верните отговори и вече отдавна да ме няма в България.

 

Нищо, че и за нея ми говорехте, че е най-прекрасната. Била моята Родина. Най-красивата била. А и без корен живот нямало.

 

Вижте, сигурно това за Родината може и да е вярно, донякъде, но знаете ли в каква държава се превърна ВАШАТА България? Тази, за която работехте от сутрин до вечер. На смени. Че и без почивка. И по някакви национални бригади сте ми разказвали, че сте ходили. Язовири и заводи сте строили.

 

Така, като се замисля, вие не бяхте комунисти, а идеалисти.

 

А „онези” комунистите, които ви взимаха акъла, днес владеят Родината ви.  Доведоха я до просешка тояга. Окрадоха всичките ви мечти и ги превърнаха в банкови сметки.

 

Та за въпросите ми беше мисълта. Аз и до днес не съм спряла да питам, ама ви няма вас да ви се карат. На мен никой нищо не смее да ми каже, но ..... с мълчанието и катинарите по вратите на кабинетите си, от които всъщност не са излизали /днес децата им са в тях, ама то е същото/, успяват да си отмъстят и за вас, че не сте ме претопили.

 

Тъжна картинка е България днес. Много тъжна. Май по-добре, че не я виждате такава. Защото щеше много да ви боли. А това, аз съвсем нямаше да мога да го понеса.

 

В България – нито комунистите, прекръстили се в социалисти, са комунисти, нито са там другото.

 

Нито земеделците милеят за земята.

 

Демократите, но по Душа, пък вече са толкова отчаяни, че си говорят само ето тук, в блог-пространството. Виртуалното.

 

Аз, така да се каже, продължавам да питам. То нали и журналист станах. Нищо, че ми казвахте, че тази ми мечта не може да се сбъдне, защото там работели само хора с връзки.

Били сте прави. И ченгета. Ама това, сигурно ви е било страх да ми го кажете.

 

Напоследък обаче все по-често питам себе си.

Толкова много въпроси си „завасах” /не съм забравила наякоя и друга от нашите си, панагюрски приказки/, че вече не вярвам да мога да си отговоря на всичките.

Пък и за какво ли ми е?

Най-много още някое и друго писмо да ви напиша, за другите едва ли ще има значение.

А тези, с които си „говорим” тук със сигурност си имат своите си много – и въпроси, и отговори.

 

А Онези, които гласуват с мнозинство, отдавна не си задават нито въпроси, нито отговори.

 

Забавляват ги фолк-певиците и едни Шоу-програми, че те акъл и да се позабляват сами вече нямат.

 

Та, това е....засега, мили мои родители.

 

Обичам ви много. Много повече отколкото успявах да ви го кажа, Тогава.

 

Знам, че го знаете.

Затова и ви написах това писмо.

 

Искам да ви помоля само, закриляйте децата ми, ако можете.

На тях нито за Родини им говоря, нито за добри хора.

 

Дано те поне не ми пишат такива писма, един ден.

Когато с вас може би ще сме се срещнали.

Нали така казват?

 

С огромна любов и поклон,
Галя

За песента, която ви изпращам благодаря на един Голям мой приятел! От сърце!

Скопойствието на българските медии *..... ЗА БГ-ЖУРНАЛИСТИКАТА...БЕЗПРИСТРАСТНО

Има ли истински медии в България? А истинска журналистика?

Сигурна съм, че болшинството от вас, които влизате в блога ми, сте си задавали и си задавате този въпрос.

И няма как иначе. Защото това, което се „случва” в медийното ни пространство /колко клишета накуп/ надминава всичките ми притеснения и страхове, които ме спохождаха от няколко години насам.

Ще ме попита някой, какво разбирам под „истинска” медия и „истинска” журналистика?
С право, защото не би трябвало да има НЕистински. Иначе трябва да са с други наименования.

Ами хайде да разсъждава заедно и да слагаме плюсче и минусче срещу по-долу изброените критерий, да речем?

Безпристрастни.

Сериозни.

С респект към фактите. Без манипулиране.

С дълбочина в събитията. С т.нар. background.

След Новините в 18, 19, 20 , че и през целия ден, отвсякъде, разбирате ли как да си решите проблемите?

Разбирате ли защо тези, за които гласувахте, са гласували закони, които не само не ни ги решават , но и ги мултиплицират?

Разбирате ли кой и как харчи парите, които и аз, и вие всеки месец и всяка година редовно внасяме в Държавния Бюджет, под формата наданъци?

Разбирате ли защо в България депутатите, министрите, шефовете на агенции, комисии, комитети и куп други такива паразитни учреждениятрошат парите ни за служебни коли, например, и нито един от тях не го срещаме в тролея, трамвая? Ами и те ходят на работа така, както и ние с вас. Но никой не ни плаща с държавни пари билетчетата и бензина.

Няма начин да не сте прочитали прокрадната информация за холандски, френски, английски, германски министри,депутати, сенатори и държавни чиновници, за които е въпрос на чест да се откажат от тези привилегии, наложени у нас тихомълком и под сурдинка.

Разбирате ли какви са ползите за нас, данъкоплатците, когато на правителствения и президентския самолет се натоварва „група” представители на българския бизнес /винаги и само приближен до властта/ за наша сметка? С нашите пари.

Все въпроси.

Които не вие трябва да задавате. Вие трябва да получавате отговорите.

Напоследък все по-често обаче чувам да се задават отговори. Направо. По-лесно е за преписване и монтиране.

И още нещо - дали е само до цензурата?

Иво Инджев ме провокира да напиша тези редове.

С него сме си говорили много „по темата”. Единствен той обаче все още се осмелява да задава въпроси, като по-горните, на които ви преложих да поставяме „+” и „ – “.

Какво стана? Колко са плюсчета ще ви попитам само?

Сега си позволявам да копирам и на Иво статията от блога му.
Струва си да се прочете.
 

**********

Скопойствието на българските медии

от Иво Инджев ⋅ октомври 17, 2009 ⋅ Коментирайте

Говорителят на Европейската служба за борба с измамите /ОЛАФ/ Алесандро Бутиче получава италианска журналистическа награда и я подарява на Международната федерация на журналистите, съобщи пресслужбата на ОЛАФ.

Не знам какво ви прави впечатление в това съобщение на БТА, но за мен новината не е в получаването на наградата, а в нейното подаряване. Да сте чували нещо подобно по нашите земи?

Не бързайте с изводите. Този път няма да критикувам българската журналистика, която е в окаяно положение и си заслужава критиките в повечето случаи, но не бих упрекнал в това, че не си подарява подарените като награда пари.

Истината е, че като правило българският журналист трудно може да си позволи лукса на благородния жест. Обикновено самият той има нужда да бъде спасяван по чисто финансови причини. Това едва ли важи за колегата Бутиче.

Познавам, макар и малко със стара дата ( от средата и края на 90 – те години покрай активната ми дейност в Асоциацията на европейските журналисти АЕЖ) статута на италианския журналист. Сигурен съм, че Алесандро Бутиче е достатъчно добре платен. Това не омаловажава жеста му, но е повод да се кажат няколко думи за плачевния хал на българския журналист.

Още преди двайсетина години бях втрещен да прочета, че след един пилот на „Формула 1” на второ място в класацията по доходи в Италия е един водещ на италианско телевизионно предаване – при това ( запазете спокойствие, барабаните бият) на …публицистично! И си казах: „ кога ще ги стигнем италианците”?!

За малко да напиша „скопойствие”, като комбинация от скопяването на българките медии и спокойствието, което цари сред скопените…

Днес знам отговора – никога. Поне не в моя живот ( който, ако не се случи нещо непредвидено по волята на съдбата, се очертава да бъде дълъг, защото живея здравословно, далеч от стреса на обичайната работа на журналиста в типичната българска редакция).

Вие виждали ли сте български журналист да плаче? Не от състрадание, предизвикано от чужда трагедия, а от самосъжаление? Едва ли ( освен ако не сте негов роднина, или изповедник). Аз съм виждал и знам, че няма и да видите. Затова съм гневен.

Такива неща у нас не се случват пред камерите. Драмата на безработния журналист е самотно занимание. В най – добрия случай е семейно. Но не само, че не е на показ, но за нея медийните трибуни са абсолютно забранени. За медийните босове тя е като да се говори за въже в къщата на обесения ( като обесен в този сюжет обаче се изживява началникът, на когото му се пречкат някакви досадни подчинени).

А колко са жизнерадостни и наперени едни медийни звезди само! Защитават народеца от несправедливостите та пушек се вдига. Толкова гъст ( понякога и с властта), че зад тази димна завеса прозира само напомпаното фалшиво величие на „звездата” и хората завистливо си казват: „брей, к’во нещо са това журналистите, де да можех и аз да се докопам до тяхното положение!”.

А положението на журналистите у нас е следното: пълно безправие и закрепостяване. На екрана можете да видите корав миньор да плаче, разгневен фермер да трепери от безсилие на ръба на полудяването, но при никакви обстоятелства няма да ви покажат изпаднал в екзистенциална безизходица безработен журналист. А и няма информационен повод – журналистите у нас не протестират. Някакви отделни субекти, изхвърлени от работа, си плачат поединично по домовете. Това (не) е новина!

Италианците не можем ги стигна, но американците ги настигнахме и задминахме по един единствен показател. В Америка е почти срамно да си признаеш срива на собствения социален статус. Негласно този факт се приема като признак за мързел или нещо подобно. При българските журналисти този американски феномен важи, но не „почти”, а напълно.

Но стига с общите разсъждения и съжалителните нотки. Ето ви малко лют пипер по темата, за да не стане прекалено сладникава.

Виновни са не само бруталните собственици на медии, но и уви, самите журналисти. У нас в мнозинството си те имат манталитета на съпругата, която яде редовно бой от съпруга си, но не смее да го напусне, защото това било важно за децата. А всъщност е удобно оправдание за собственото малодушие.

Публикувал съм за година и половина в този блог повече от 800 собствени статии и в нито една, нито веднъж не съм се провиквал „да живее Иван Костов ( макар че, когато им свършат другите обидни епитети, опонентите ми ме псуват на „костовист”, а костовистите понякога ми се карат, че не викам „ да живее Костов”). Не съм го правил и преди в още няколко пъти по толкова мои журналистически изяви.

Ето че за първи път ще го спомена и то с добро. Защото като шеф на парламентарната комисия за контрол над ДАНС той даде жокер на журналистите по повод на разработката „Галерия”. Може да не е от любов към гилдията, може да е по всякакви съображения, но вдигна топката на българските журналисти като се ангажира с твърдението, че основната цел на „Галерия” е била да бъде наложен контрол над българската журналистика. Какъв по – сериозен повод за преодоляване на дребнавите вражди и за реакция с общи усилия от страна на самите журналисти!

Вместо да забият вдигнатата топка, част от колегите се направиха на глухи, а други направо креснаха срещу самия Костов. Абе, колеги, оставете го какъв е или какъв ви се вижда – възползвайте се поне веднъж да защитите честта на професията и своята лична!

Да ме прощава Костов, но отдавна съм го изпреварил и без да съм никакъв шеф на никаква комисия. Нямам достъп до класифицирана информация, но съм стигнал до „разкритието” ( всъщност публичната тайна), че сред основните приоритети на предишната власт беше да смачка, да овладее и да употреби за свои цели остатъците от медийната свобода. Само така тя можеше да пробутва на обществото тройния си коалиционен провал като върховно постижение на управленския гений. И както се вижда, целта е постигната в частта си за смачкването – сега същите журналисти и медии громят опозиционния враг, т.е. самите бивши властници, които толкова раболепно величаеха. И величаят нов гений.

Ето затова научаваме за безобразията на президентските спонсори от европейската разследваща служба ОЛАФ. Ако и нейният говорител Алесандро Бутиче, който подарил паричната равностойност на получената от него награда именно за целите на разследващата журналистика, случайно се чуди на българските странности, подарявам му тази статия. Тя не ми носи нищо, няма никаква финансова равностойност. Но може и да помогне на някои незрящи – стига да искат да прозрат прозрачната истина.

А дай Боже и да допринесе за освобождението на галерията, пардон – гилдията от галерата, на която робски гребе в указаната „отгоре посока”. Само че откъде ли да чакаме освобождението? Пак от дядо ни Иван? Ами той ни освободи на 10 ноември 1989 г. за пореден път.

Или от чичо ни Сам? И той направи, каквото можа. Нали най – голямата частна телевизия се възприема тук като негово копие уж, а и новите големи купувачи на телевизии, ако изключим шведите, пак идват отвъд океана.

Или леля Брюксел ще помогне – присъедини ни под полата си преди повече от две години – това ако не е освобождение, здраве му кажи.

Казвам му ( на)”здраве”! Като в „Механата”, онази, на Ботев. Проклетото турско робство ще да е нашия проблем отново. То ни пречи да се освободим.

Сега разбирам, защо не искат да ги пускат турците в ЕС и ми олеква – все пак трябва да има някакво обяснение на необяснимите неща, които ме тормозят.

СПЕЦИАЛЕН ДЕН...ЗА ДЕТЕЛИНАТА - ЛЮБОВ

Днес е много специален ден за мен.
Един от онези, които могат да се окажат единствени в живота ни.

Случи се преди година.
Случайно.

Напоследък на случайностите отделям специално внимание. Някак си зачестиха.
И взеха да ме замислят.

Но тази Случайност, за която ви говоря, се появи самотно. От нищото, така да се каже. И толкова много ме зарадва. Оказа се удивителна!

Стига съм увъртала.
На 16-ти октомври, миналата година, Случайността /знаете, че си я приемам като моменти, в които Бог просто е решил да остане анонимен / ме срещна с един невероятен мъж.

Аз го познавах, но той мен – не..
Просто е друга величина. Огромна. Невероятна. Нямаше как да знае за мен.
До 16-тия ден на октомври, миналата година.

След което животът ми промени хода и посоката си. Завъртя ме с неуправляеми обороти. Преобърна ме до неузнаваемост. Дори за децата ми.
Оказах се влюбена.
Друг е въпросът, че това си го знаех само аз.
Нямаше значение.
Чувството беше невероятно. А и ми беше липсвало толкова дълго....Мислех си, че на 40 е невъзможно да се появи. Затова не го и търсех.
А то....се появи като на шега.
Усминахто.
Усмихна ме.

****
Седяхме на маса в луксозно столично заведение.
Първоначалната идея за шампанско се провали, защото „глупавичката” ми професионално - овнешка праволинейност реши да ми напомни, че от алкохола „употребявам” само сухо червено вино и уиски.
Можех ли да знам как щеше да ми подейства питието на аристократите?
Все пак трябваше да мога да се контролирам.
Поводът за оказалата се в последствие лична среща си беше професионален.
Не съвсем.
Поканата гласеше : „ ....И да проверим колко скучни хора са.....представителите на една професия.”
Провокиращо, нали?

*****
Оказа се, че никак не са скучни. Със сигурност един от тях.

*****
Какво се случи ли?

Ами лягах и ставах с мисълта за този човек.
Чувахме се. Чуваме се.
Пишехме си. Пишем си.

Наскоро му признах, че всъщност съм била много влюбена в него.
Направих го, когато осъзнах, че тази Любов е Невъзможна.
Че тази Любов е толкова Красива, че не бива да бъде възможна.



Тази Любов е като четирилистните детелини, които хербаризираме и много нежно и внимателно поставяме между страниците, за да ги имаме завинаги.

И само мисълта за тях ни прави щастливи.

Сега, когато пиша тези редове отварям книгата.
Слава Богу, Детелината-Любов си е тук.

Улегнала.
Нежна.
Чупливо-красива, страх ме е дори да я докосна.
Но е тук.

И няма как, ще си остане с мен завинаги.
И ще съществува, докато мога да прелиствам страниците.

******
Всяка любов е откъснато цвете.

Колкото и да му сменяме водата, то все един ден увяхва.

Обикновено изхвърляме увяхналите цветя. Нали?
Пък и казват, че не носят добра енергия, когато са без корен.

*****
Детелините – Любов обаче са някак си други.... Много специални.

Не ги изхвърляйте.
Със сигурност имате поне една любима книга.
А между страниците й....непременно ще се намери място и за Нея.
*****

Детелината – Любов! 

http://www.youtube.com/watch?v=aOWz3-QXY6M&feature=player_embedded

ЗА "ЖИВИЯ" ЖИВОТ....ЗА "СЛУЧАЙНОСТИТЕ" В НЕГО....И "ДРУГАТА" БЪЛГАРИЯ

Скоро прочетох, нещо, което много ми хареса и замисли. Ще ви цитирам по памет:
„Случайностите са онези моменти в живота ни, в които Бог е решил да остане анонимен”.
Имаше и нещо такова, че „В живота няма случайни неща. Всичко, което ни се случва е трябвало да ни се случи, защото вече е написано там някъде.....”

Знаете ли как се събират и срещат, на едно място, без никаква уговорка, българи – емигранти, поетеса на 80 години, 88 – годишна старица с вид на Мадона, журналист, представител на чуждестранна мегафирма, солистки от групата на Добърските баби и жива пъстърва?

Случайно.
Толкова случайно, колкото само Бог може да предопредели.
Повярвайте ми!

******
Ще ви разказвам обаче по хронология.....

По "заповед" на приятелката ми Дона тези дни се озовахме в Банско.

Първоначалните ни планове включваха разходка до ски-пистите.



Реплика от домакините ни в хотел „Евъргрийн” /за уюта и гостроприемството тук ще ви разкажа друг път/ „обърна” посоката на волана ни и с Дона поехме към село Добърско. Непременно трябваше да видим Старата църква.
Твърди се, че била най-старата в България.

Разбира се, че я открихме, напътствани от добронамерените местни хора.

В едно, с типичната българска „щуротия”, разбира се.




В чий ли светъл ум се е родила гениалната идея редом с табелата за обект от Национално значение да окичи „пътеводителят” за WC-то, с цената на "услугата"?



Тъжна и глупава работа, нали?
После Давид Черни ни бил крив, че представял България като тоалетна.....

Нещо като партизански паметник в църковния двор?!






И прочие безумни надписи на вратата на светинята.....


Всичко това в иначе невероятната каменна църква.






Как беше онзи лаф? – хубава работа, ама българска.....

*****
След най-старата църква трябваше да откриеем рибарника над село Добърско. Нустоимо изкушение се оказа идеята на нашата „домакиня ” Дана за прясна пъстърва за обяд!

Табелите сочеха 1 800 метра до рибарника. Решихме да се направим на планинарки. „Зарязахме” колата в края на селото и поехме нагоре „на лов” за прясна пъстърва.






Тъкмо ни налегнаха съмненията, че метрите са доста повече от 1 800 и хоп.....в далечината лъсна покрив на сграда.



„Тук ще да е!”, усмихнахме се доволни.

Нямахме представа какво ни чакаше след по-малко от 20-30 метра.
Наистина!



Отдалече стопанката Мария ни призовава на прясна риба. Усмихната и толкова добронамерена ни повежда към навеса на все още строящата се пристройка.

А там...., заварваме петима души.
Хортуват си усмихнато и хапват – каквото Бог дал – ракийка, туршийка, хляб и още нещо.



С появяването ни започнаха да ни приветстват, като че ни чакаха специално.



Току след нас се появиха и двама младежи./в дъното/



Ето го и собственика на рибарника Георги.



Досущ като в Дядовата ръкавичка.
Запознаваме се в движение, а вече си говорим толкова приятелски.

- Аз съм българин, емигрант. От 50 години живея в САЩ – казва ни Асен /със зелената риза/



Разговарваме се и с другите.
Най-възрастната жена, леля Мария /до която съм седнала/ е майка му. Мъжът /зад нас на долната снимка/ – брат му Георги.



Другите две жени са Катерина и Смилена /с очилата/. Част от фолклорната група на Добърските баби.



Ето ги. Запяват с цяло гърло.
Стоя и гледам втрещена.

/опитайте да отворите един от двата линка, за да чуете за какво става дума :
http://galinabg.podomatic.com/entry/2009-10-11T13_16_19-07_00

http://www.podomatic.com/podcast/embed/1238300/1099224

Оказва се, че двамата младежи, които се появиха след нас също са емигранти - гурбетчии. "Вадят" си хляба в Испания. Сега се върнали и решили да пообиколят с мотори пиринския край. На път за хижа Добърска дошли да хапнат пъстърва.



Междувременно нашите риби цвърчат на скарата.
И да ви разказвам колко вкусни бяха.....ще ме разберете, когато ги опитате лично.





Около час по-късно Георги ме повежда към рибарника.
Преди година и половина тук било пустош и планински скат. Разказва как вкарал камионите и фадромата. После бетона за коритата на рибарника. На края зарибителният материал и ето...пъстърва да ти види окото.







После ме води към преливника и споделя мечтата си да си направи малка ВЕЦ.



Невероятен човек – позитивен, енергичен, идеен. Не го чух да се оплаква.
Сподели само, че проверявал възможността да финансира рибарника с пари от програмите на ЕС, но „любезни” чиновници му намекнали, че ще трябва да дели 50:50, ако иска да му стане работата. Разбира се, че се отказал. И си го направил по трудния начин.

Връщаме се към навеса.
Заварвам Дона в сладка приказка с леля Катерина и с леля Смилена.

В следващия момент 80-годишната Катерина почва да реди стихове.
Онемявам.

http://galinabg.podomatic.com/entry/2009-10-11T13_39_37-07_00

След което ще разбера, че леля Катерина сама е написала това стихотворение. И не само него.
Миналата година издала стихосбирка. „Човекът и природата”.
Навремето учила до 5-ти клас и след това тръгнала по баирите да пасе овцете.



До ден днешен й се носи славата на най-добрата жена-чобанка. И на животинките пеела и рецитирала.
Оказва се и едно от „гърлата” на състава Добърските баби.

Смилена пък е ръководителката на фолклорната група.

Разказва ми, че тези дни чакат група американци. За чуждите туристи имали приготвен специален ритуал, с който им взимали акъла.

Част от програмата било и това хоро. Вижте ги как рипат само.

http://galinabg.podomatic.com/entry/2009-10-11T14_03_14-07_00

Тръгваме си с Дона в попреваления следобед.
Шашнати. Щастливи. Заредени. Усмихнати от красота.
От Красотата на Душите на леля Мария, на леля Катерина, на леля Смилена.
На Георги и на съпругата му Мария.
На Асен и на Георги.
На момчетата - гурбетчии в Испания, чийто имена не научих.

От докосването до Другия живот. Истинският. Живият. В другата България. Добърската.

Тази среща не можеше да бъде уговорена предварително. Още по-малко между нас - непознатите, които се срещнахме толкова случайно на това място, където се събират Рила, Родопите и Пирин. В село Добърско.

Няма как, сигурна съм, че някой друг беше организаторът й!
Уж случайно.
За да остане Анонимен!

Благодаря ти, Господи!