ПИСМО

Къде сте, скъпи мои родители?

Знаете ли колко ми липсвате. Днес. Сега. В този час.

Всеки ден.

В живота ми.

 

Все повече и повече.

 

Отдавна се канех да ви напиша тези редове, но все се намираше някой, който да ме убеди, че няма как да ги прочетете.

Но понеже вече не вярвам почти на никого, реших все пак да опитам.

 

Сподавям се в добрите думи, които искам да ви кажа, и които не успях да изрека Някога, когато можех, но...или забравях, или отлагах за утре. Мислех ги, но все бях сигурна, че си ги знаете и без друго.

 

Толкова съжалявам.

 

Сподавянето ми обаче преминава и в ...яд...някак си.

Познавате си непокорната ви дъщеря и.....сигурна съм,  ще се изненадате, ако не поспоря с вас. Дори сега.

 

Грешно ме възпитавахте, мили мои родители. Много грешно.

 

Все ме карахте да съм добра с хората. Да им вярвам. Да им помагам. Без да искам нищо в замяна и да не очаквам.

Спомняте ли си как не приемах тези, които ме щипеха по дебелите бузи и ми се усмихваха, съскайки през зъби колко съм хубава. Повечето бяха от татковите подчинени. Другите сигурно са искали нещо от него. Помните, че и шамари съм удряла на тези лицемери, защото не само много ме болеше, а и изобщо не им вярвах, че са искрени.....А вие ми се карахте, е да....малко така, за пред хората. Сега го разбирам.

После реших, че може пък и да сте прави и се смирих.

 

Години, по-късно щях да разбера, че да обичаш хората е един от великите Християнски принципи. Опитвахте се да ми го вмените толкова фино и деликатно вие – комунистите, страхувайки се да изречете библейската истина в прав текст. Но го заложихте там някъде, в подсъзнанието ми. Като връщам „лентата” назад разбирам, че много по по-християнски, и никак, май, по комунистически, сме празнували Коледа и Великден. Прошка и Благовещение. И до днес ги предавам така на децата си и се оказва, че ги знам като по Канон.

 

Знам, а и с годините разбрах, колко главоболия сте имали заради въпросите, които не спирах да задавам, от малка. Онези неудобните. Не трябваше да ме спирате тогава. Много по-рано щях да разбера верните отговори и вече отдавна да ме няма в България.

 

Нищо, че и за нея ми говорехте, че е най-прекрасната. Била моята Родина. Най-красивата била. А и без корен живот нямало.

 

Вижте, сигурно това за Родината може и да е вярно, донякъде, но знаете ли в каква държава се превърна ВАШАТА България? Тази, за която работехте от сутрин до вечер. На смени. Че и без почивка. И по някакви национални бригади сте ми разказвали, че сте ходили. Язовири и заводи сте строили.

 

Така, като се замисля, вие не бяхте комунисти, а идеалисти.

 

А „онези” комунистите, които ви взимаха акъла, днес владеят Родината ви.  Доведоха я до просешка тояга. Окрадоха всичките ви мечти и ги превърнаха в банкови сметки.

 

Та за въпросите ми беше мисълта. Аз и до днес не съм спряла да питам, ама ви няма вас да ви се карат. На мен никой нищо не смее да ми каже, но ..... с мълчанието и катинарите по вратите на кабинетите си, от които всъщност не са излизали /днес децата им са в тях, ама то е същото/, успяват да си отмъстят и за вас, че не сте ме претопили.

 

Тъжна картинка е България днес. Много тъжна. Май по-добре, че не я виждате такава. Защото щеше много да ви боли. А това, аз съвсем нямаше да мога да го понеса.

 

В България – нито комунистите, прекръстили се в социалисти, са комунисти, нито са там другото.

 

Нито земеделците милеят за земята.

 

Демократите, но по Душа, пък вече са толкова отчаяни, че си говорят само ето тук, в блог-пространството. Виртуалното.

 

Аз, така да се каже, продължавам да питам. То нали и журналист станах. Нищо, че ми казвахте, че тази ми мечта не може да се сбъдне, защото там работели само хора с връзки.

Били сте прави. И ченгета. Ама това, сигурно ви е било страх да ми го кажете.

 

Напоследък обаче все по-често питам себе си.

Толкова много въпроси си „завасах” /не съм забравила наякоя и друга от нашите си, панагюрски приказки/, че вече не вярвам да мога да си отговоря на всичките.

Пък и за какво ли ми е?

Най-много още някое и друго писмо да ви напиша, за другите едва ли ще има значение.

А тези, с които си „говорим” тук със сигурност си имат своите си много – и въпроси, и отговори.

 

А Онези, които гласуват с мнозинство, отдавна не си задават нито въпроси, нито отговори.

 

Забавляват ги фолк-певиците и едни Шоу-програми, че те акъл и да се позабляват сами вече нямат.

 

Та, това е....засега, мили мои родители.

 

Обичам ви много. Много повече отколкото успявах да ви го кажа, Тогава.

 

Знам, че го знаете.

Затова и ви написах това писмо.

 

Искам да ви помоля само, закриляйте децата ми, ако можете.

На тях нито за Родини им говоря, нито за добри хора.

 

Дано те поне не ми пишат такива писма, един ден.

Когато с вас може би ще сме се срещнали.

Нали така казват?

 

С огромна любов и поклон,
Галя

За песента, която ви изпращам благодаря на един Голям мой приятел! От сърце!