БЛОГЪТ НА ГАЛЯ: 13.11.2009 г.

Това е Иван. На 12 години. В 6-ти клас.

От днес той е 111-ят обитател на Дома.
Доведе го майка му.
Пред очите ми, докато пиех чай с отец Иван.

Преди 2 години починал баща му и животът на семейството се обърнал с главата надолу. Майката е безработна. Без шансове да си намери работа в тази криза, както сама ми обясни.

Ходила в Социални грижи, в отдела за Закрила на детето, в SOS.
Само обещания, обещания.....И предложения да го даде в Дом за сираци.....
Накрая близки хора й казали за отец Иван и тя решила, че това ще бъде най-доброто за детето й.

„ - Отец Иван, можем ли да си го взимаме в събота и неделя?
- Разбира се. Когато искате можете да идвате и да го взимате. Хубаво е обаче да не го прекъсвате от училище. Аз още утре ще го запиша тук, в местното.
- А може ли в петък вечер да го водите до едно Читалище в кв. Дружба. Той от две години посещава Шекспировата школа, създадена от едни англичани. Такава има само в нашето село Паталеница и тук в кв. Дружба. След месец имат представление. Иван играе главната роля.
- Ще го водим! Не се притеснявайте! И ще го подкрепяме, щом има такъв талант. Нали, моето момче? „

След този разговор между майката на Иван и отец Иван поисках да изляза на двора. Ушите ми забучаха. Кръвта ми завря и се вдигна в главата.
Чувствах се безсилна, безпомощна и безсмислена.
Сподавих се в сълзи.

********

Отдавна не бях ходила при отец Иван от Нови Хан, затова отдавна и не съм ви разказвала за него и „дечицата” му.

В понеделник с голямата ми дъщеря спонтанно решихме, че е крайно време да отидем при отеца и фиксирахме деня сряда. Просто така. Без нищо на ум.

И както все ви казвам Случайностите напоследък си вървят „под ръка” с мен.
Ето, оказа се, че днес е Денят на Свети Мина.
Покровител на семейството и ...на хората поели на дълъг път...
Това последното го приемам и като метафора.
Метафора за дългия път, по който поехме ние, българите, преди 20 години.
Тази сутрин като поздрав към приятелите във Фейсбук написах, че днес, 11-ти ноември, е първият ден от следващите 20 години по нашия път към пречистването....Каква ирония на случайностите....

******

Последното ми идване в Дома за сираци „Св.Николай” в Нови хан беше в началото на април, тази година. Тогава тук заварих около 30-тина деца до 10-12 годишна възраст.
Не ме питайте, какъв беше конфузът ми днес, когато приготвените лакомства се оказаха за едва......половината от наличните там дечица?!

53 са до 12 години, и още 30-тина в по-горната възрастова група. Общо с майките и няколкото жени от персонала – 110 човека!!!!

Под покрива на Дома, в двора на църковния храм „Св.Троица”, и "на ръцете" на отец Иван.

Само за последните 3-4 седмици са се родили 5 бебенца!!!

******

Преди два месеца, разказва ми 19-годишната Ива, която гледа тук 3 –те си деца, усетили кризата страховито.
В склада им били останали само няколко пакета ориз. Нямало какво да наготвят.
Никога не били виждали отецът да плаче така горчиво, споделя Ива.
Качил се на колата и до вечерта събрал храна за следващите няколко дни.

******

Само за 2 години отец Иван успя да построи масивно разширение към приюта. С голямата морална и материална подкрепа на главния архитект на София арх. Петър Диков, който безвъзмездно направи проекта и всички необходими чертежи и документи за узаконяването.

С кабинети за лекари, компютърна зала.
За съжаление все още не са довършени, защото , както можете да се сетите няма пари.
В този момент спешно му трябват средства за още 6 прозореца, които трябва да се направят по поръчка, заради неспецифични размери. Около 160 лева струва единият.

Не е направена и ел.инсталацията.
Преди няколко месеца от някаква фирма му обещали, че ще се заемат с това, но.....така и повече не се появили.
Трябват и около 120 кв.м. ламиниран паркет.

Голям е проблемът с памперсите. 17 са дечицата, които имат всекидневна нужда от тях.
Тройка, четворка и петица – уточняват майките номерата на санитарните материали.

Само днес, пред очите ми, на отец Иван му бяха връчени 5 рецепти за лекарства, за няколко деца.
******

След твърде емоционалните 6 часа в Нови хан с дъщеря ми трябваше да си тръгнем. В късния следобед.
С нас си тръгна и майката на „новия” Иван.

Междувременно да ви кажа, почти всички дечица, родени тук, в Дома, носят имената Иван, Ива, Йоана.....

Докато изчаквахме да излезе отец Иван, за да си вземем довиждане, до нас спря млада, красива жена. Беше с малко дететнце. Носеше жълта голяма найлонова торба и явно препълнен сак.

„- Тук ли е Домът на отец Иван?
- Да, тук е.
- А той дали е тук?
- Да, вътре е .”

Усмихнаме се взаимно и тя влезе в двора.
Сигурно носи дрешки за дечицата от Дома, помислих си. И се зарадвах, че има такива хора.

*****

След около 10-тина минути излезе и отец Иван.
Разделихме се с няколко думи на вратата.
И той тръгваше. Да купи лекарствата. Спешно!

„- Кажи ми как да я върна? Идва от Стара загора! Ама къде ще я настанявам?!
- Кого?
- Тази жена с детето. Нали я видяхте?
- Тази с жълтата чанта и сака?

- Да! Търси подслон!”

******