събота, октомври 31, 2009

ТЯ... СЛЕД 20 ГОДИНИ... И 10-ТИ НОЕМВРИ


Тя харесваше хубавото уиски. Особено в моменти на емоционална синусоида. Без значение от посоката на кривата.

*******

Напоследък все по-често се замисляше за един огромен отрязък от живота си. Първоначално се вторачваше в съдържанието от файла „лични”, но постепенно фактите от там я насочваха към един от другите, с нещо като заглавие „обществено-политическите процеси”. Част от неговото съдържание беше писала лично, друга част бяха записки по разкази на очевидци, трета – copy – paste информация от медиите, четвърта слухове и факти от партийните централи.

Връзката между двата файла беше очевидна. И тя го осъзнаваше все по-интензивно. Много от обстоятелствата във втория сега се оказваха причина за решенията и действията й в първия.

20 години. Не, не беше самота.
Самотата май тепърва започваше.
Но това е друга тема.

Осъзнаваха ли хората колко са 20 години от живота им?

******

Днешният мрачен октомврийски ден се оказа тягостно-удобен за връщане на лентата. Наближаването на 10-ти ноември, с 20 – годишна давност от едни исторически събития, не й даваше мира.

Гледката към Витоша беше твърде подтискаща. Планината се беше свила като в пелена от полумъгла. Похлупена от тъмно-черно-сивосини облаци. 
Уискито в чашата я замисляше още повече.

*****
Точно преди 20 години по това време беше започнала 3- ти курс в Института. И вече с бебе на 10 месеца.

Два пъти беше отказвала на партийния секретар на курса да подаде молба за членство в БКП. Оправдаваше се с бременността, а после с бебето. Но все по-натрапливо си самоговореше, че ще трябва да го стори. Замисляше се над думите му, че „без партийна книжка работа ще гледа през крив макарон”. Но все отлагаше. Като че знаеше, усещаше, че не иска и няма да й е нужна тази книжка. Пък си беше опърничава от малка. И някак си прозираше и нещата, и хората стряскащо точно. За нея. Хората и тогава не я разбираха.

*****

Отпиваше бавно от Джони-то. И пушеше. Напоследък твърде много. Сама се критикуваше. Този път се загледа в близкия план през прозореца.Жълто.червено-кафявите листа на короните на дърветата на отсрещната страна на тротоара я замислиха за хода на живота.


Пролетта като детство,
лятото като младост,
есента .....като годините й сега.
Всички сезони са красиви, си мислеше. Усмихна се загадъчно-доволна – значи още съм хубава! Въпреки всичко, което й се беше случило и което беше преживяла.

*******

„Пленумът на БКП прие оставката на генералния секретар на партията и държавата Тодор Живков”. Горе-долу така звучеше информацията по БНТ. С кадри на зяпналия като фраснат с мокър парцал вожд . С каменно-лицемерните муцуни в президиума.



Тогава, да тогава, тя не разбра точно какво се е случило.
Новината, че е свален „Бае ти Тошо” вървеше от уста на уста и се повтаряше като мантра. Само че, значението на този факт щеше да й стане ясно месец-два по-късно.
Че и години.
За разлика от по-просветените Тя още не разбираше, че започва онази промяна, за която тайно си бе мечтала след поредното намаляване на поведението й, например, защото била инакомислеща.
Или когато тайничко под завивките сменяше късите и дългите вълни на татковия й транзистор „Сокол”, за да намери Гласът на Америка и Свободна Европа, за които беше чувала, че говорят Другата Истина. Или когато тайничко с едни приятели се събираха да слушат Бийтълс, в малкия провициален град. И още много пъти.

******

Докато мисилите й прескачаха във времето, клатушкайки леда в чашата с уиски, презареждаше страниците на Фейсбук и агенциите. Отвсякъде вече преливаше с интервюта за годишнината от 10-ти ноември. Четеше ги по ред, защото с днешна дата и събитията, и героите, и историите имаха различен образ и звучене. С много от героите се познаваше лично, а историите ги пречупваше през призмата на журналистическата й професия. 
Това, което се беше „състояло” тогава нямаше вече нищо общо с това, за което си беше мечтала.

******

Спомни си за „С танковете да дойдат, да дойдат танковете” - прословутата реплика на Петър Младенов и опита за перефразирането й, за да звучи „Станко /Тодоров/ да дойде, да дойде Станко”. Цирк!





После Лукановата зима.
Правителството на Димитър Попов. „За Бога, братя, не купувайте”
После първото демократично правителство на СДС начело с Филип Димитров.
Вотът му на доверие!!!! И падането му.
На Беров. Хайде на мафията.
Мутрите. Днес добре облечени бизнесмени.
На Виденов. Банкрут и след банкрута пустош.
Боже, ами пирамидите!?
Май имаше и Ренета Инджова. Преди Виденов.
После дойде Софиянски. След едни други събития. Обсадата на Парламента на 4-ти януари 1997 година. 
После избори. Правителството на Иван Костов.

******

Четеше „завалялите” интервюта по медиите и кръвта й се вдигаше в главата.Колко хора си даваха сметка за пропуснатото, изгубеното, невъзвратимото за тези 20 години? За фалша и за лицемерието?
За безбройните договорки „на тъмно”. За предателствата в името на преразпределението на парите – огромните пари, заради които народът на тази България беше съсипан и превърнат в електорални гласове. Единствено.
Съсипан до степен на пълна деградация и липса на ценности. Съсипан до невъзможност да осъзнае разпадането си като личност. Камо ли да прояви защитна реакци. Помръдване за живот, дори, само.
За всички навързани по веригата на предателството.

*******

В края на 2000-та си мислеше, че най-после светлината в тунела не е от идващия влак, когато „под сурдинка” започна все по-често да чува името на Симеон ІІ-ри. На Царя. Готвел се да се връща.



В началото на 2001-ва все по-открито.
До 6-ти април. Тронното слово. И 800-те дни.
Изборите. Еуфорията.
Дечицата в царските ръце. Снимки с възрастни жени и мъже останали верни на идеята за Царство България повече от половин век. Разтреперяни и с надежда.
За Спасение. От Него.

Победата. Безапелационна. Юпита.
Невнятни депутати събирани от кол и въже. Или пък супер –известни лица кълнящи се във вярност към Величеството.

Краят на 800-те дни.
Поредното разочарование. Огромно.
По-болезнено от всяко друго.
Логически водещо към 2005-та – победата на комунистическата партия, прекръстила се в социалистическа.
Сякаш Виденовото управление не е било. Никога.
И спестяванията им в банките им осигуряват охолен живот?

ДПС още по-силно от всякога. А бившият Цар – в ролята на коалиционен партньор.
Тройна коалиция. Разруха. И тотално обезумял народ.

До 7-ми юли 2009-та. ГЕРБ печели безапелационно и напълно предвидимо. Изненадани няма. Само репетирани възклицания за пред телевизионните камери и управляваните. Които пък са в транс от победата на бате Бойко.

********

Допиваше последните глътки от уиски-то.
Вместо поне малко опиянение усети още по-голяма болка. Вече знаеше, че преходът не е свършил.
Защото не е започвал.
Защото носталгията и спомените за „Бае Тошо” са по-живи от кадрите на филмовите ленти в архива /колкото е останал/.
Защото в най-добрият случай всичко започва от начало.
След 20 години.


Продължаваше да гледа багрите на есенните дървета.
И не искаше да си представя идващата зима.
И в живота й.

Децата й бяха почти на нейните години, когато започна всичко. Преди 20 години.
За тях започваше лятото. Колко ще бъде дълго то – зависеше от тях.
Но......, мислеше си, възможно ли е да рисуваш лято, когато никога не си имал пролет? А родителите ти са живели във време без цветове и багри на сезоните. 20 години.

*******

В това време звънна телефонът й. Обади й се един от много малкото й смислени приятели, които си беше открила сама. Искал да й каже мисъл на Абрахам Линкълн. Май на него?
Толкова беше вглъбена в мислите си, че не беше сигурна за името.

„Животът не се измерва с броя на годините, а с живота ни през тези години”.

Или нещо такова.......

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Всичко за мен

Моята снимка
Sofia, Bulgaria
Харесвам позитивните хора! Страдам за това, което се случва в Дясно-то!