Скопойствието на българските медии *..... ЗА БГ-ЖУРНАЛИСТИКАТА...БЕЗПРИСТРАСТНО

Има ли истински медии в България? А истинска журналистика?

Сигурна съм, че болшинството от вас, които влизате в блога ми, сте си задавали и си задавате този въпрос.

И няма как иначе. Защото това, което се „случва” в медийното ни пространство /колко клишета накуп/ надминава всичките ми притеснения и страхове, които ме спохождаха от няколко години насам.

Ще ме попита някой, какво разбирам под „истинска” медия и „истинска” журналистика?
С право, защото не би трябвало да има НЕистински. Иначе трябва да са с други наименования.

Ами хайде да разсъждава заедно и да слагаме плюсче и минусче срещу по-долу изброените критерий, да речем?

Безпристрастни.

Сериозни.

С респект към фактите. Без манипулиране.

С дълбочина в събитията. С т.нар. background.

След Новините в 18, 19, 20 , че и през целия ден, отвсякъде, разбирате ли как да си решите проблемите?

Разбирате ли защо тези, за които гласувахте, са гласували закони, които не само не ни ги решават , но и ги мултиплицират?

Разбирате ли кой и как харчи парите, които и аз, и вие всеки месец и всяка година редовно внасяме в Държавния Бюджет, под формата наданъци?

Разбирате ли защо в България депутатите, министрите, шефовете на агенции, комисии, комитети и куп други такива паразитни учреждениятрошат парите ни за служебни коли, например, и нито един от тях не го срещаме в тролея, трамвая? Ами и те ходят на работа така, както и ние с вас. Но никой не ни плаща с държавни пари билетчетата и бензина.

Няма начин да не сте прочитали прокрадната информация за холандски, френски, английски, германски министри,депутати, сенатори и държавни чиновници, за които е въпрос на чест да се откажат от тези привилегии, наложени у нас тихомълком и под сурдинка.

Разбирате ли какви са ползите за нас, данъкоплатците, когато на правителствения и президентския самолет се натоварва „група” представители на българския бизнес /винаги и само приближен до властта/ за наша сметка? С нашите пари.

Все въпроси.

Които не вие трябва да задавате. Вие трябва да получавате отговорите.

Напоследък все по-често обаче чувам да се задават отговори. Направо. По-лесно е за преписване и монтиране.

И още нещо - дали е само до цензурата?

Иво Инджев ме провокира да напиша тези редове.

С него сме си говорили много „по темата”. Единствен той обаче все още се осмелява да задава въпроси, като по-горните, на които ви преложих да поставяме „+” и „ – “.

Какво стана? Колко са плюсчета ще ви попитам само?

Сега си позволявам да копирам и на Иво статията от блога му.
Струва си да се прочете.
 

**********

Скопойствието на българските медии

от Иво Инджев ⋅ октомври 17, 2009 ⋅ Коментирайте

Говорителят на Европейската служба за борба с измамите /ОЛАФ/ Алесандро Бутиче получава италианска журналистическа награда и я подарява на Международната федерация на журналистите, съобщи пресслужбата на ОЛАФ.

Не знам какво ви прави впечатление в това съобщение на БТА, но за мен новината не е в получаването на наградата, а в нейното подаряване. Да сте чували нещо подобно по нашите земи?

Не бързайте с изводите. Този път няма да критикувам българската журналистика, която е в окаяно положение и си заслужава критиките в повечето случаи, но не бих упрекнал в това, че не си подарява подарените като награда пари.

Истината е, че като правило българският журналист трудно може да си позволи лукса на благородния жест. Обикновено самият той има нужда да бъде спасяван по чисто финансови причини. Това едва ли важи за колегата Бутиче.

Познавам, макар и малко със стара дата ( от средата и края на 90 – те години покрай активната ми дейност в Асоциацията на европейските журналисти АЕЖ) статута на италианския журналист. Сигурен съм, че Алесандро Бутиче е достатъчно добре платен. Това не омаловажава жеста му, но е повод да се кажат няколко думи за плачевния хал на българския журналист.

Още преди двайсетина години бях втрещен да прочета, че след един пилот на „Формула 1” на второ място в класацията по доходи в Италия е един водещ на италианско телевизионно предаване – при това ( запазете спокойствие, барабаните бият) на …публицистично! И си казах: „ кога ще ги стигнем италианците”?!

За малко да напиша „скопойствие”, като комбинация от скопяването на българките медии и спокойствието, което цари сред скопените…

Днес знам отговора – никога. Поне не в моя живот ( който, ако не се случи нещо непредвидено по волята на съдбата, се очертава да бъде дълъг, защото живея здравословно, далеч от стреса на обичайната работа на журналиста в типичната българска редакция).

Вие виждали ли сте български журналист да плаче? Не от състрадание, предизвикано от чужда трагедия, а от самосъжаление? Едва ли ( освен ако не сте негов роднина, или изповедник). Аз съм виждал и знам, че няма и да видите. Затова съм гневен.

Такива неща у нас не се случват пред камерите. Драмата на безработния журналист е самотно занимание. В най – добрия случай е семейно. Но не само, че не е на показ, но за нея медийните трибуни са абсолютно забранени. За медийните босове тя е като да се говори за въже в къщата на обесения ( като обесен в този сюжет обаче се изживява началникът, на когото му се пречкат някакви досадни подчинени).

А колко са жизнерадостни и наперени едни медийни звезди само! Защитават народеца от несправедливостите та пушек се вдига. Толкова гъст ( понякога и с властта), че зад тази димна завеса прозира само напомпаното фалшиво величие на „звездата” и хората завистливо си казват: „брей, к’во нещо са това журналистите, де да можех и аз да се докопам до тяхното положение!”.

А положението на журналистите у нас е следното: пълно безправие и закрепостяване. На екрана можете да видите корав миньор да плаче, разгневен фермер да трепери от безсилие на ръба на полудяването, но при никакви обстоятелства няма да ви покажат изпаднал в екзистенциална безизходица безработен журналист. А и няма информационен повод – журналистите у нас не протестират. Някакви отделни субекти, изхвърлени от работа, си плачат поединично по домовете. Това (не) е новина!

Италианците не можем ги стигна, но американците ги настигнахме и задминахме по един единствен показател. В Америка е почти срамно да си признаеш срива на собствения социален статус. Негласно този факт се приема като признак за мързел или нещо подобно. При българските журналисти този американски феномен важи, но не „почти”, а напълно.

Но стига с общите разсъждения и съжалителните нотки. Ето ви малко лют пипер по темата, за да не стане прекалено сладникава.

Виновни са не само бруталните собственици на медии, но и уви, самите журналисти. У нас в мнозинството си те имат манталитета на съпругата, която яде редовно бой от съпруга си, но не смее да го напусне, защото това било важно за децата. А всъщност е удобно оправдание за собственото малодушие.

Публикувал съм за година и половина в този блог повече от 800 собствени статии и в нито една, нито веднъж не съм се провиквал „да живее Иван Костов ( макар че, когато им свършат другите обидни епитети, опонентите ми ме псуват на „костовист”, а костовистите понякога ми се карат, че не викам „ да живее Костов”). Не съм го правил и преди в още няколко пъти по толкова мои журналистически изяви.

Ето че за първи път ще го спомена и то с добро. Защото като шеф на парламентарната комисия за контрол над ДАНС той даде жокер на журналистите по повод на разработката „Галерия”. Може да не е от любов към гилдията, може да е по всякакви съображения, но вдигна топката на българските журналисти като се ангажира с твърдението, че основната цел на „Галерия” е била да бъде наложен контрол над българската журналистика. Какъв по – сериозен повод за преодоляване на дребнавите вражди и за реакция с общи усилия от страна на самите журналисти!

Вместо да забият вдигнатата топка, част от колегите се направиха на глухи, а други направо креснаха срещу самия Костов. Абе, колеги, оставете го какъв е или какъв ви се вижда – възползвайте се поне веднъж да защитите честта на професията и своята лична!

Да ме прощава Костов, но отдавна съм го изпреварил и без да съм никакъв шеф на никаква комисия. Нямам достъп до класифицирана информация, но съм стигнал до „разкритието” ( всъщност публичната тайна), че сред основните приоритети на предишната власт беше да смачка, да овладее и да употреби за свои цели остатъците от медийната свобода. Само така тя можеше да пробутва на обществото тройния си коалиционен провал като върховно постижение на управленския гений. И както се вижда, целта е постигната в частта си за смачкването – сега същите журналисти и медии громят опозиционния враг, т.е. самите бивши властници, които толкова раболепно величаеха. И величаят нов гений.

Ето затова научаваме за безобразията на президентските спонсори от европейската разследваща служба ОЛАФ. Ако и нейният говорител Алесандро Бутиче, който подарил паричната равностойност на получената от него награда именно за целите на разследващата журналистика, случайно се чуди на българските странности, подарявам му тази статия. Тя не ми носи нищо, няма никаква финансова равностойност. Но може и да помогне на някои незрящи – стига да искат да прозрат прозрачната истина.

А дай Боже и да допринесе за освобождението на галерията, пардон – гилдията от галерата, на която робски гребе в указаната „отгоре посока”. Само че откъде ли да чакаме освобождението? Пак от дядо ни Иван? Ами той ни освободи на 10 ноември 1989 г. за пореден път.

Или от чичо ни Сам? И той направи, каквото можа. Нали най – голямата частна телевизия се възприема тук като негово копие уж, а и новите големи купувачи на телевизии, ако изключим шведите, пак идват отвъд океана.

Или леля Брюксел ще помогне – присъедини ни под полата си преди повече от две години – това ако не е освобождение, здраве му кажи.

Казвам му ( на)”здраве”! Като в „Механата”, онази, на Ботев. Проклетото турско робство ще да е нашия проблем отново. То ни пречи да се освободим.

Сега разбирам, защо не искат да ги пускат турците в ЕС и ми олеква – все пак трябва да има някакво обяснение на необяснимите неща, които ме тормозят.