ПИСМО

Къде сте, скъпи мои родители?

Знаете ли колко ми липсвате. Днес. Сега. В този час.

Всеки ден.

В живота ми.

 

Все повече и повече.

 

Отдавна се канех да ви напиша тези редове, но все се намираше някой, който да ме убеди, че няма как да ги прочетете.

Но понеже вече не вярвам почти на никого, реших все пак да опитам.

 

Сподавям се в добрите думи, които искам да ви кажа, и които не успях да изрека Някога, когато можех, но...или забравях, или отлагах за утре. Мислех ги, но все бях сигурна, че си ги знаете и без друго.

 

Толкова съжалявам.

 

Сподавянето ми обаче преминава и в ...яд...някак си.

Познавате си непокорната ви дъщеря и.....сигурна съм,  ще се изненадате, ако не поспоря с вас. Дори сега.

 

Грешно ме възпитавахте, мили мои родители. Много грешно.

 

Все ме карахте да съм добра с хората. Да им вярвам. Да им помагам. Без да искам нищо в замяна и да не очаквам.

Спомняте ли си как не приемах тези, които ме щипеха по дебелите бузи и ми се усмихваха, съскайки през зъби колко съм хубава. Повечето бяха от татковите подчинени. Другите сигурно са искали нещо от него. Помните, че и шамари съм удряла на тези лицемери, защото не само много ме болеше, а и изобщо не им вярвах, че са искрени.....А вие ми се карахте, е да....малко така, за пред хората. Сега го разбирам.

После реших, че може пък и да сте прави и се смирих.

 

Години, по-късно щях да разбера, че да обичаш хората е един от великите Християнски принципи. Опитвахте се да ми го вмените толкова фино и деликатно вие – комунистите, страхувайки се да изречете библейската истина в прав текст. Но го заложихте там някъде, в подсъзнанието ми. Като връщам „лентата” назад разбирам, че много по по-християнски, и никак, май, по комунистически, сме празнували Коледа и Великден. Прошка и Благовещение. И до днес ги предавам така на децата си и се оказва, че ги знам като по Канон.

 

Знам, а и с годините разбрах, колко главоболия сте имали заради въпросите, които не спирах да задавам, от малка. Онези неудобните. Не трябваше да ме спирате тогава. Много по-рано щях да разбера верните отговори и вече отдавна да ме няма в България.

 

Нищо, че и за нея ми говорехте, че е най-прекрасната. Била моята Родина. Най-красивата била. А и без корен живот нямало.

 

Вижте, сигурно това за Родината може и да е вярно, донякъде, но знаете ли в каква държава се превърна ВАШАТА България? Тази, за която работехте от сутрин до вечер. На смени. Че и без почивка. И по някакви национални бригади сте ми разказвали, че сте ходили. Язовири и заводи сте строили.

 

Така, като се замисля, вие не бяхте комунисти, а идеалисти.

 

А „онези” комунистите, които ви взимаха акъла, днес владеят Родината ви.  Доведоха я до просешка тояга. Окрадоха всичките ви мечти и ги превърнаха в банкови сметки.

 

Та за въпросите ми беше мисълта. Аз и до днес не съм спряла да питам, ама ви няма вас да ви се карат. На мен никой нищо не смее да ми каже, но ..... с мълчанието и катинарите по вратите на кабинетите си, от които всъщност не са излизали /днес децата им са в тях, ама то е същото/, успяват да си отмъстят и за вас, че не сте ме претопили.

 

Тъжна картинка е България днес. Много тъжна. Май по-добре, че не я виждате такава. Защото щеше много да ви боли. А това, аз съвсем нямаше да мога да го понеса.

 

В България – нито комунистите, прекръстили се в социалисти, са комунисти, нито са там другото.

 

Нито земеделците милеят за земята.

 

Демократите, но по Душа, пък вече са толкова отчаяни, че си говорят само ето тук, в блог-пространството. Виртуалното.

 

Аз, така да се каже, продължавам да питам. То нали и журналист станах. Нищо, че ми казвахте, че тази ми мечта не може да се сбъдне, защото там работели само хора с връзки.

Били сте прави. И ченгета. Ама това, сигурно ви е било страх да ми го кажете.

 

Напоследък обаче все по-често питам себе си.

Толкова много въпроси си „завасах” /не съм забравила наякоя и друга от нашите си, панагюрски приказки/, че вече не вярвам да мога да си отговоря на всичките.

Пък и за какво ли ми е?

Най-много още някое и друго писмо да ви напиша, за другите едва ли ще има значение.

А тези, с които си „говорим” тук със сигурност си имат своите си много – и въпроси, и отговори.

 

А Онези, които гласуват с мнозинство, отдавна не си задават нито въпроси, нито отговори.

 

Забавляват ги фолк-певиците и едни Шоу-програми, че те акъл и да се позабляват сами вече нямат.

 

Та, това е....засега, мили мои родители.

 

Обичам ви много. Много повече отколкото успявах да ви го кажа, Тогава.

 

Знам, че го знаете.

Затова и ви написах това писмо.

 

Искам да ви помоля само, закриляйте децата ми, ако можете.

На тях нито за Родини им говоря, нито за добри хора.

 

Дано те поне не ми пишат такива писма, един ден.

Когато с вас може би ще сме се срещнали.

Нали така казват?

 

С огромна любов и поклон,
Галя

За песента, която ви изпращам благодаря на един Голям мой приятел! От сърце!

Скопойствието на българските медии *..... ЗА БГ-ЖУРНАЛИСТИКАТА...БЕЗПРИСТРАСТНО

Има ли истински медии в България? А истинска журналистика?

Сигурна съм, че болшинството от вас, които влизате в блога ми, сте си задавали и си задавате този въпрос.

И няма как иначе. Защото това, което се „случва” в медийното ни пространство /колко клишета накуп/ надминава всичките ми притеснения и страхове, които ме спохождаха от няколко години насам.

Ще ме попита някой, какво разбирам под „истинска” медия и „истинска” журналистика?
С право, защото не би трябвало да има НЕистински. Иначе трябва да са с други наименования.

Ами хайде да разсъждава заедно и да слагаме плюсче и минусче срещу по-долу изброените критерий, да речем?

Безпристрастни.

Сериозни.

С респект към фактите. Без манипулиране.

С дълбочина в събитията. С т.нар. background.

След Новините в 18, 19, 20 , че и през целия ден, отвсякъде, разбирате ли как да си решите проблемите?

Разбирате ли защо тези, за които гласувахте, са гласували закони, които не само не ни ги решават , но и ги мултиплицират?

Разбирате ли кой и как харчи парите, които и аз, и вие всеки месец и всяка година редовно внасяме в Държавния Бюджет, под формата наданъци?

Разбирате ли защо в България депутатите, министрите, шефовете на агенции, комисии, комитети и куп други такива паразитни учреждениятрошат парите ни за служебни коли, например, и нито един от тях не го срещаме в тролея, трамвая? Ами и те ходят на работа така, както и ние с вас. Но никой не ни плаща с държавни пари билетчетата и бензина.

Няма начин да не сте прочитали прокрадната информация за холандски, френски, английски, германски министри,депутати, сенатори и държавни чиновници, за които е въпрос на чест да се откажат от тези привилегии, наложени у нас тихомълком и под сурдинка.

Разбирате ли какви са ползите за нас, данъкоплатците, когато на правителствения и президентския самолет се натоварва „група” представители на българския бизнес /винаги и само приближен до властта/ за наша сметка? С нашите пари.

Все въпроси.

Които не вие трябва да задавате. Вие трябва да получавате отговорите.

Напоследък все по-често обаче чувам да се задават отговори. Направо. По-лесно е за преписване и монтиране.

И още нещо - дали е само до цензурата?

Иво Инджев ме провокира да напиша тези редове.

С него сме си говорили много „по темата”. Единствен той обаче все още се осмелява да задава въпроси, като по-горните, на които ви преложих да поставяме „+” и „ – “.

Какво стана? Колко са плюсчета ще ви попитам само?

Сега си позволявам да копирам и на Иво статията от блога му.
Струва си да се прочете.
 

**********

Скопойствието на българските медии

от Иво Инджев ⋅ октомври 17, 2009 ⋅ Коментирайте

Говорителят на Европейската служба за борба с измамите /ОЛАФ/ Алесандро Бутиче получава италианска журналистическа награда и я подарява на Международната федерация на журналистите, съобщи пресслужбата на ОЛАФ.

Не знам какво ви прави впечатление в това съобщение на БТА, но за мен новината не е в получаването на наградата, а в нейното подаряване. Да сте чували нещо подобно по нашите земи?

Не бързайте с изводите. Този път няма да критикувам българската журналистика, която е в окаяно положение и си заслужава критиките в повечето случаи, но не бих упрекнал в това, че не си подарява подарените като награда пари.

Истината е, че като правило българският журналист трудно може да си позволи лукса на благородния жест. Обикновено самият той има нужда да бъде спасяван по чисто финансови причини. Това едва ли важи за колегата Бутиче.

Познавам, макар и малко със стара дата ( от средата и края на 90 – те години покрай активната ми дейност в Асоциацията на европейските журналисти АЕЖ) статута на италианския журналист. Сигурен съм, че Алесандро Бутиче е достатъчно добре платен. Това не омаловажава жеста му, но е повод да се кажат няколко думи за плачевния хал на българския журналист.

Още преди двайсетина години бях втрещен да прочета, че след един пилот на „Формула 1” на второ място в класацията по доходи в Италия е един водещ на италианско телевизионно предаване – при това ( запазете спокойствие, барабаните бият) на …публицистично! И си казах: „ кога ще ги стигнем италианците”?!

За малко да напиша „скопойствие”, като комбинация от скопяването на българките медии и спокойствието, което цари сред скопените…

Днес знам отговора – никога. Поне не в моя живот ( който, ако не се случи нещо непредвидено по волята на съдбата, се очертава да бъде дълъг, защото живея здравословно, далеч от стреса на обичайната работа на журналиста в типичната българска редакция).

Вие виждали ли сте български журналист да плаче? Не от състрадание, предизвикано от чужда трагедия, а от самосъжаление? Едва ли ( освен ако не сте негов роднина, или изповедник). Аз съм виждал и знам, че няма и да видите. Затова съм гневен.

Такива неща у нас не се случват пред камерите. Драмата на безработния журналист е самотно занимание. В най – добрия случай е семейно. Но не само, че не е на показ, но за нея медийните трибуни са абсолютно забранени. За медийните босове тя е като да се говори за въже в къщата на обесения ( като обесен в този сюжет обаче се изживява началникът, на когото му се пречкат някакви досадни подчинени).

А колко са жизнерадостни и наперени едни медийни звезди само! Защитават народеца от несправедливостите та пушек се вдига. Толкова гъст ( понякога и с властта), че зад тази димна завеса прозира само напомпаното фалшиво величие на „звездата” и хората завистливо си казват: „брей, к’во нещо са това журналистите, де да можех и аз да се докопам до тяхното положение!”.

А положението на журналистите у нас е следното: пълно безправие и закрепостяване. На екрана можете да видите корав миньор да плаче, разгневен фермер да трепери от безсилие на ръба на полудяването, но при никакви обстоятелства няма да ви покажат изпаднал в екзистенциална безизходица безработен журналист. А и няма информационен повод – журналистите у нас не протестират. Някакви отделни субекти, изхвърлени от работа, си плачат поединично по домовете. Това (не) е новина!

Италианците не можем ги стигна, но американците ги настигнахме и задминахме по един единствен показател. В Америка е почти срамно да си признаеш срива на собствения социален статус. Негласно този факт се приема като признак за мързел или нещо подобно. При българските журналисти този американски феномен важи, но не „почти”, а напълно.

Но стига с общите разсъждения и съжалителните нотки. Ето ви малко лют пипер по темата, за да не стане прекалено сладникава.

Виновни са не само бруталните собственици на медии, но и уви, самите журналисти. У нас в мнозинството си те имат манталитета на съпругата, която яде редовно бой от съпруга си, но не смее да го напусне, защото това било важно за децата. А всъщност е удобно оправдание за собственото малодушие.

Публикувал съм за година и половина в този блог повече от 800 собствени статии и в нито една, нито веднъж не съм се провиквал „да живее Иван Костов ( макар че, когато им свършат другите обидни епитети, опонентите ми ме псуват на „костовист”, а костовистите понякога ми се карат, че не викам „ да живее Костов”). Не съм го правил и преди в още няколко пъти по толкова мои журналистически изяви.

Ето че за първи път ще го спомена и то с добро. Защото като шеф на парламентарната комисия за контрол над ДАНС той даде жокер на журналистите по повод на разработката „Галерия”. Може да не е от любов към гилдията, може да е по всякакви съображения, но вдигна топката на българските журналисти като се ангажира с твърдението, че основната цел на „Галерия” е била да бъде наложен контрол над българската журналистика. Какъв по – сериозен повод за преодоляване на дребнавите вражди и за реакция с общи усилия от страна на самите журналисти!

Вместо да забият вдигнатата топка, част от колегите се направиха на глухи, а други направо креснаха срещу самия Костов. Абе, колеги, оставете го какъв е или какъв ви се вижда – възползвайте се поне веднъж да защитите честта на професията и своята лична!

Да ме прощава Костов, но отдавна съм го изпреварил и без да съм никакъв шеф на никаква комисия. Нямам достъп до класифицирана информация, но съм стигнал до „разкритието” ( всъщност публичната тайна), че сред основните приоритети на предишната власт беше да смачка, да овладее и да употреби за свои цели остатъците от медийната свобода. Само така тя можеше да пробутва на обществото тройния си коалиционен провал като върховно постижение на управленския гений. И както се вижда, целта е постигната в частта си за смачкването – сега същите журналисти и медии громят опозиционния враг, т.е. самите бивши властници, които толкова раболепно величаеха. И величаят нов гений.

Ето затова научаваме за безобразията на президентските спонсори от европейската разследваща служба ОЛАФ. Ако и нейният говорител Алесандро Бутиче, който подарил паричната равностойност на получената от него награда именно за целите на разследващата журналистика, случайно се чуди на българските странности, подарявам му тази статия. Тя не ми носи нищо, няма никаква финансова равностойност. Но може и да помогне на някои незрящи – стига да искат да прозрат прозрачната истина.

А дай Боже и да допринесе за освобождението на галерията, пардон – гилдията от галерата, на която робски гребе в указаната „отгоре посока”. Само че откъде ли да чакаме освобождението? Пак от дядо ни Иван? Ами той ни освободи на 10 ноември 1989 г. за пореден път.

Или от чичо ни Сам? И той направи, каквото можа. Нали най – голямата частна телевизия се възприема тук като негово копие уж, а и новите големи купувачи на телевизии, ако изключим шведите, пак идват отвъд океана.

Или леля Брюксел ще помогне – присъедини ни под полата си преди повече от две години – това ако не е освобождение, здраве му кажи.

Казвам му ( на)”здраве”! Като в „Механата”, онази, на Ботев. Проклетото турско робство ще да е нашия проблем отново. То ни пречи да се освободим.

Сега разбирам, защо не искат да ги пускат турците в ЕС и ми олеква – все пак трябва да има някакво обяснение на необяснимите неща, които ме тормозят.

СПЕЦИАЛЕН ДЕН...ЗА ДЕТЕЛИНАТА - ЛЮБОВ

Днес е много специален ден за мен.
Един от онези, които могат да се окажат единствени в живота ни.

Случи се преди година.
Случайно.

Напоследък на случайностите отделям специално внимание. Някак си зачестиха.
И взеха да ме замислят.

Но тази Случайност, за която ви говоря, се появи самотно. От нищото, така да се каже. И толкова много ме зарадва. Оказа се удивителна!

Стига съм увъртала.
На 16-ти октомври, миналата година, Случайността /знаете, че си я приемам като моменти, в които Бог просто е решил да остане анонимен / ме срещна с един невероятен мъж.

Аз го познавах, но той мен – не..
Просто е друга величина. Огромна. Невероятна. Нямаше как да знае за мен.
До 16-тия ден на октомври, миналата година.

След което животът ми промени хода и посоката си. Завъртя ме с неуправляеми обороти. Преобърна ме до неузнаваемост. Дори за децата ми.
Оказах се влюбена.
Друг е въпросът, че това си го знаех само аз.
Нямаше значение.
Чувството беше невероятно. А и ми беше липсвало толкова дълго....Мислех си, че на 40 е невъзможно да се появи. Затова не го и търсех.
А то....се появи като на шега.
Усминахто.
Усмихна ме.

****
Седяхме на маса в луксозно столично заведение.
Първоначалната идея за шампанско се провали, защото „глупавичката” ми професионално - овнешка праволинейност реши да ми напомни, че от алкохола „употребявам” само сухо червено вино и уиски.
Можех ли да знам как щеше да ми подейства питието на аристократите?
Все пак трябваше да мога да се контролирам.
Поводът за оказалата се в последствие лична среща си беше професионален.
Не съвсем.
Поканата гласеше : „ ....И да проверим колко скучни хора са.....представителите на една професия.”
Провокиращо, нали?

*****
Оказа се, че никак не са скучни. Със сигурност един от тях.

*****
Какво се случи ли?

Ами лягах и ставах с мисълта за този човек.
Чувахме се. Чуваме се.
Пишехме си. Пишем си.

Наскоро му признах, че всъщност съм била много влюбена в него.
Направих го, когато осъзнах, че тази Любов е Невъзможна.
Че тази Любов е толкова Красива, че не бива да бъде възможна.



Тази Любов е като четирилистните детелини, които хербаризираме и много нежно и внимателно поставяме между страниците, за да ги имаме завинаги.

И само мисълта за тях ни прави щастливи.

Сега, когато пиша тези редове отварям книгата.
Слава Богу, Детелината-Любов си е тук.

Улегнала.
Нежна.
Чупливо-красива, страх ме е дори да я докосна.
Но е тук.

И няма как, ще си остане с мен завинаги.
И ще съществува, докато мога да прелиствам страниците.

******
Всяка любов е откъснато цвете.

Колкото и да му сменяме водата, то все един ден увяхва.

Обикновено изхвърляме увяхналите цветя. Нали?
Пък и казват, че не носят добра енергия, когато са без корен.

*****
Детелините – Любов обаче са някак си други.... Много специални.

Не ги изхвърляйте.
Със сигурност имате поне една любима книга.
А между страниците й....непременно ще се намери място и за Нея.
*****

Детелината – Любов! 

http://www.youtube.com/watch?v=aOWz3-QXY6M&feature=player_embedded

ЗА "ЖИВИЯ" ЖИВОТ....ЗА "СЛУЧАЙНОСТИТЕ" В НЕГО....И "ДРУГАТА" БЪЛГАРИЯ

Скоро прочетох, нещо, което много ми хареса и замисли. Ще ви цитирам по памет:
„Случайностите са онези моменти в живота ни, в които Бог е решил да остане анонимен”.
Имаше и нещо такова, че „В живота няма случайни неща. Всичко, което ни се случва е трябвало да ни се случи, защото вече е написано там някъде.....”

Знаете ли как се събират и срещат, на едно място, без никаква уговорка, българи – емигранти, поетеса на 80 години, 88 – годишна старица с вид на Мадона, журналист, представител на чуждестранна мегафирма, солистки от групата на Добърските баби и жива пъстърва?

Случайно.
Толкова случайно, колкото само Бог може да предопредели.
Повярвайте ми!

******
Ще ви разказвам обаче по хронология.....

По "заповед" на приятелката ми Дона тези дни се озовахме в Банско.

Първоначалните ни планове включваха разходка до ски-пистите.



Реплика от домакините ни в хотел „Евъргрийн” /за уюта и гостроприемството тук ще ви разкажа друг път/ „обърна” посоката на волана ни и с Дона поехме към село Добърско. Непременно трябваше да видим Старата църква.
Твърди се, че била най-старата в България.

Разбира се, че я открихме, напътствани от добронамерените местни хора.

В едно, с типичната българска „щуротия”, разбира се.




В чий ли светъл ум се е родила гениалната идея редом с табелата за обект от Национално значение да окичи „пътеводителят” за WC-то, с цената на "услугата"?



Тъжна и глупава работа, нали?
После Давид Черни ни бил крив, че представял България като тоалетна.....

Нещо като партизански паметник в църковния двор?!






И прочие безумни надписи на вратата на светинята.....


Всичко това в иначе невероятната каменна църква.






Как беше онзи лаф? – хубава работа, ама българска.....

*****
След най-старата църква трябваше да откриеем рибарника над село Добърско. Нустоимо изкушение се оказа идеята на нашата „домакиня ” Дана за прясна пъстърва за обяд!

Табелите сочеха 1 800 метра до рибарника. Решихме да се направим на планинарки. „Зарязахме” колата в края на селото и поехме нагоре „на лов” за прясна пъстърва.






Тъкмо ни налегнаха съмненията, че метрите са доста повече от 1 800 и хоп.....в далечината лъсна покрив на сграда.



„Тук ще да е!”, усмихнахме се доволни.

Нямахме представа какво ни чакаше след по-малко от 20-30 метра.
Наистина!



Отдалече стопанката Мария ни призовава на прясна риба. Усмихната и толкова добронамерена ни повежда към навеса на все още строящата се пристройка.

А там...., заварваме петима души.
Хортуват си усмихнато и хапват – каквото Бог дал – ракийка, туршийка, хляб и още нещо.



С появяването ни започнаха да ни приветстват, като че ни чакаха специално.



Току след нас се появиха и двама младежи./в дъното/



Ето го и собственика на рибарника Георги.



Досущ като в Дядовата ръкавичка.
Запознаваме се в движение, а вече си говорим толкова приятелски.

- Аз съм българин, емигрант. От 50 години живея в САЩ – казва ни Асен /със зелената риза/



Разговарваме се и с другите.
Най-възрастната жена, леля Мария /до която съм седнала/ е майка му. Мъжът /зад нас на долната снимка/ – брат му Георги.



Другите две жени са Катерина и Смилена /с очилата/. Част от фолклорната група на Добърските баби.



Ето ги. Запяват с цяло гърло.
Стоя и гледам втрещена.

/опитайте да отворите един от двата линка, за да чуете за какво става дума :
http://galinabg.podomatic.com/entry/2009-10-11T13_16_19-07_00

http://www.podomatic.com/podcast/embed/1238300/1099224

Оказва се, че двамата младежи, които се появиха след нас също са емигранти - гурбетчии. "Вадят" си хляба в Испания. Сега се върнали и решили да пообиколят с мотори пиринския край. На път за хижа Добърска дошли да хапнат пъстърва.



Междувременно нашите риби цвърчат на скарата.
И да ви разказвам колко вкусни бяха.....ще ме разберете, когато ги опитате лично.





Около час по-късно Георги ме повежда към рибарника.
Преди година и половина тук било пустош и планински скат. Разказва как вкарал камионите и фадромата. После бетона за коритата на рибарника. На края зарибителният материал и ето...пъстърва да ти види окото.







После ме води към преливника и споделя мечтата си да си направи малка ВЕЦ.



Невероятен човек – позитивен, енергичен, идеен. Не го чух да се оплаква.
Сподели само, че проверявал възможността да финансира рибарника с пари от програмите на ЕС, но „любезни” чиновници му намекнали, че ще трябва да дели 50:50, ако иска да му стане работата. Разбира се, че се отказал. И си го направил по трудния начин.

Връщаме се към навеса.
Заварвам Дона в сладка приказка с леля Катерина и с леля Смилена.

В следващия момент 80-годишната Катерина почва да реди стихове.
Онемявам.

http://galinabg.podomatic.com/entry/2009-10-11T13_39_37-07_00

След което ще разбера, че леля Катерина сама е написала това стихотворение. И не само него.
Миналата година издала стихосбирка. „Човекът и природата”.
Навремето учила до 5-ти клас и след това тръгнала по баирите да пасе овцете.



До ден днешен й се носи славата на най-добрата жена-чобанка. И на животинките пеела и рецитирала.
Оказва се и едно от „гърлата” на състава Добърските баби.

Смилена пък е ръководителката на фолклорната група.

Разказва ми, че тези дни чакат група американци. За чуждите туристи имали приготвен специален ритуал, с който им взимали акъла.

Част от програмата било и това хоро. Вижте ги как рипат само.

http://galinabg.podomatic.com/entry/2009-10-11T14_03_14-07_00

Тръгваме си с Дона в попреваления следобед.
Шашнати. Щастливи. Заредени. Усмихнати от красота.
От Красотата на Душите на леля Мария, на леля Катерина, на леля Смилена.
На Георги и на съпругата му Мария.
На Асен и на Георги.
На момчетата - гурбетчии в Испания, чийто имена не научих.

От докосването до Другия живот. Истинският. Живият. В другата България. Добърската.

Тази среща не можеше да бъде уговорена предварително. Още по-малко между нас - непознатите, които се срещнахме толкова случайно на това място, където се събират Рила, Родопите и Пирин. В село Добърско.

Няма как, сигурна съм, че някой друг беше организаторът й!
Уж случайно.
За да остане Анонимен!

Благодаря ти, Господи!

Разгледайте този профил!

Разгледайте този профил!

НОВОТО ПРАВИТЕЛСТВО

Вече си имаме състава на новото правителство. 

Появи се 18 дни след изборите и в срока по Конституция след връчването на мандата от президента.

Сега е ред на онези, неписаните, 100 дни, които по право получава всеки нов премиер и всеки нов Кабинет.

Както вече обещах ще му ги дам и аз.

Най-малкото, защото това правителство се „пръкна” след един, да си признаем, безпрецедентен вот на избирателя. С огромно доверие в аванс и с още по-големи надежди и очаквания за промяна във всички нива на управленската власт. На политиката на България във вътрешен и международен план, в условията на непозната досега у нас световна финансова и икономическа криза.

На малцинството? Ще видим в понеделник каква и от къде подкрепа за него ще дойде.

Иначе така го определиха анализаторите и политолозите, защото е еднопартийно, а сформиращата го политическа сила няма пълно парламентарно мнозинство. Бъдещият премиер и неформален лидер на ГЕРБ Бойко Борисов обаче не прие този етикет и хвърли ръкавицата към тези, от които очаква подкрепа, с категоричната заплаха, че ще ги прати на нови избори, ако нещо вземат да се колебаят и ослушват. Интересен подход.

Сега ще видим кой как ще му се „върже” и колко ще му се „наведе”, разбира се. Коментарите по тази тема изобилстваха в периода на съставянето на правителстово, затова ще я пропусна.

Давайки му моите 100 дни толеранс все пак ще се изкуша да го направя през своята прогноза и коментар за новите структура и състав на Кабинета.

Министър-председателят. 
Още в нощта на изборите стана ясно, че Бойко Борисов няма друг полезен ход освен да поеме пълната политическа отговорност и да понесе кръста на управлението, начело на новия Министерски съвет. /Звучеше ми като в Епопеята на Вазов – „България цяла сега нази /НЕГО/ гледа...”. / 
И той го направи. Със самочувствието на победител, но.... в типичния за него стил. 
С резки движения, странни ходове, на час по лъжичка и не без изненади. 
Пускаха се имената на разни хора, после се отричаха, появяваха се нови и така „елегантно” се пробваха общественото мнение, медийните реакции и тези на евентуалните политически партньори.
Този подход мен лично ме притеснява/ше/. 

Логично беше и едва ли някой се е съмнявал, че за своя дясна ръка /вицепремиер/, и разбира се министър на вътрешните работи, Бойко няма да посочи Цветан Цветанов. Тук изненада няма. Сега обаче Цецо, както Борисов го нарича, трябва да оправдава огромните очаквания за реформи в МВР, както от хората в системата, така и от Брюксел. И най-вече от българските граждани. А батакът в това министерство е ясен. Сега към него се прибавят и Гражданска защита, и телефон 112, че и служби от ДАНС. Сами по себе си структури с много пробойни. Със сигурност на Цветанов няма да му е лесно. Че обеща и едни пари за по-високи заплати....

Финансистът от Световната бнака Симеон Дянков, определен за вицепремиер и министър на финансите, беше първият посочен поименно от новия премиер.
Само заради „титлата” му хората вече генерират свръх очаквания и към него. Междувременно стана ясно, че Дянков е племенник на спряганата, преди това, за премиер Кристалина Георгиева – вицепрезидент на Световната банка. Името му изскочи в недобра светлина и като ръководител на екипа на "Doing Business", който е автор на доклад, чийто данни бяха остро критикувани от Международната конфедерация на профсъюзите и отречени от самата Световна банка. За справка : http://www.forumat-bg.com/index.php?option=com_content&task=view&id=309&Itemid=71
А в България кризата тепърва ще ни „друса” с над 7 по Рихтер!

Заради атаките срещу кръга „Капитал”, справедливи или не не стана ясно изобщо, „изгоряха” спряганите за икономически министър Бисер Боев, бивш шеф в „Икономедия”, и Десислава Танева, обявена лично от Бойко Борисов, за министър на земеделието. Между капките сякаш се промъкна Росен Плевнелиев, посочен за министър на регионалното развитие и благоустройството, който е член на Борда на директорите на КРИБ. Знаем, председател на Конфедерацията на големите работодатели е Иво Прокопиев, издател на „Дневник” и „Капитал” и един от съсобствениците на телевизия Re:tv. 
Изданията на „Икономедия” разкриха голяма част от далаверите на правителството „Станишев” във въпросното министерство /припомням само далаверата Батко и Братко/ и бяха най- критични към Асен Гагаузов заради спрените от ЕК пари за изграждането на автомагистрала „Тракия” и други големи инфраструктурни обекти.
Залогът и предизвикателствата пред Плевнелиев очевидно са големи.

Тотьо Младенов - министър на труда и социалната политика. Чувам, вече казват, че с назначението му Бойко си „връзва” подкрепата на синдикатите. Поне за по-дълго време отколкото с всеки друг министър на този пост. Не е тайна, че в КТ „Подкрепа” Младенов е определян за дясна ръка на д-р Константин Тренчев, в продължение на цяло десетилетие. Преди да стане кмет на Враца от партия ГЕРБ новият социален министър беше шеф на Инспекцията по труда. За него казват още, че „..синдикализмът е в кръвта му”.
Сега срещу Тотю Младенов с пълна сила се задава огромна безработица и социално напрежение. Интересна ще е битката между синдикалиста Тотю и политическия министър Младенов.

В подкрепа на твърдението, че Бойко Борисов се подсигурява с браншови подкрепи са и назначенията на министъра на образованието, младежта и науката Йорданка Фандъкова и на министъра на здравеопазването Божидар Нанев.
Фандъкова е безспорен авторитет в учителските среди, самата тя тръгнала от тях, а Божидар Нанев само преди няколко месеца получи огромното доверие на българските лекари, които бяха задушавани от предишното ръководство на Лекарския съюз, начело с д-р Андрей Кехайов. В същото време си спомням, че зад лекарските протести по времето на Кехайов май имаше съмнение, че стои партия ГЕРБ? /http://www.vsekiden.com/?p=21072/
Както и да е, но и Фандъкова, и Нанев покриват една солидна част от сектори с много нерешени проблеми. Ще им помогне ли това или ще ги направи „вътрешните” врагове?

Николай Младенов - министър на отбраната. С много въпросителни съм към новия военен министър. Аз лично познавам Николай Младенов като добър международен експерт, но не и като капацитет в областта на отбраната. Ще следя с интерес неговото управление, както и коментарите на бъллгарските военни, хора с доказано чуство за достойнство и чест. Най-малкото, защото Ники Младенов влиза при тях като мъж, който не е ходил войник. Не знам дали това вече има някакво значение, защото редовната военна служба отпадна и на преден план са НАТО-вските стандарти и политика, но ...все пак....

Лично аз, не подлагам под никакво съмнение номинацията на Румяна Желева за министър на външните работи. Дори, напротив, мисля си, че тя е един много добър ход от страна на Бойко Борисов. Познавам Румяна и лично и мога да кажа, че тя е един изключително свестен човек и отдаден на работа си професионалист. Убедена съм, че ще стои добре на този пост. Дано само не се окаже истина слухът за нея, че по няколко пъти на ден си говори по телефона с Маджо..... 

За Маргарита Попова, определена за министър на правосъдието, мога да кажа – перфектен хода на премиера Борисов. След поредния критичен доклад на ЕК и в частност персоналните похвали към Попова в предишния поставянето й на този пост, поне за известен период от време, ще обезоръжи критиците в Брюксел. Министър на правосъдието обаче не е съвсем като да си прокурор. 

Ще се въздържа от коментари за Нона Караджова - министър на околната среда и водите, Мирослав Найденов - министър на земеделието и храните, Александър Цветков - министър на транспорта, информационните технологии и съобщенията, Трайчо Трайков - министър на икономиката, енергетиката и туризма и Свилен Нейков - министър на физическото възпитание и спорта. Те влизат в кабинета „Борисов” като експерти и нека видим първите им 100 дни. Предварителните заяждания спрямо тях, на мен лично, ми звучат самоцелни.

За Вежди Рашидов, министър на културата, оставам със затаен дъх. И с много големи очаквания. Най-малкото заради надеждата ми, и не само моята, разбира се, за това, че след годините на духовен упадък и сринати морални ценности, в периода на т.нар. „преход”, българската култура се нуждае от своя нов Ренесанс. 
За този пост се изискват много лични качества и много далновидност. Много енергия и много битки. Без преднамереност. Светът на хората на изкуството е безграничен. Талантът няма цвят и възраст. „Авторитетите” не се измислят, защото в противен случай просто не се приемат.
То е като камъкът, който склупторът вае...Понякога идеята за каменно цвете се превръща в надгробна плоча.....

А иначе – министър без портфейл не ми звучи по добре от директор на Националния исторически музей. Но какво ли не прави едно приятелство...

ПП Апропо, чува ли Бойко какво казват сънародниците ни зад граница?

И моите "6" . Класация.

http://galinabg.blog.bg/politika/2009/07/15/i-moite-quot-6-quot.364170

Както се казва, и аз да съм като хората :)

Всъщност хващам се за призива на Митко, отправен ми персонално, ето тук:

http://thetrooper.blog.bg/lichni-dnevnici/2009/07/13/6-te-drebni-neshta-koito-me-praviat-shtastliv.362955

В коментарите отдолу му обещах, че и аз ще си спретна една класация на „6”-те, но мааалко по-различна :))
Такава съм си.
Трудно се побирам в рамките, нормите и клишетата /в случая го казвам съвсем добронамерено :))/

Та, обещах на Митко, че моята класация ще бъде на 6 – те личности, които през последните предизборни месеци и дори година ме накараха да ги отлича от многото в пространството и ме накараха по някакъв начин да се гордея с тях....., а защо не и да бъда щастлива /нека има символика/, че ги познавам лично.

Няма да ги номерирам, само ще ги изредя, защото номерацията винаги оставя, усещането за 1,2, 3 и неправилни изводи :) 

Константин Пенчев – председател на Върховния административен съд.

Върховният съдия, който ми върна усещането за респект, справедливост, демократичност. Магистратът, който в последните месеци взе едни от най-тежките решения в условията на предизборна истерия и заплахи.

Проф. Димитър Иванов – икономист, международен финансов консултант, председател на гражданско сдружение „ГЛАС”.
Човекът, който още преди година и половина, първи би камбаната за задаващата се икономическа криза, посичаше с анализите и прогнозите си некадърното социалистическо правителство и месец преди изборите представи своя антикризисна програма за извеждане на страната от капана на икономическия срив, който ни очаква и който, както професорът отдавна предупреждава, ще бъде за сметка на обикновените хора.

Иван Костов – лидер на ДСБ. 
Политикът с най-достойно поведение в предизборната кампания. Човекът, на когото продължавам да вярвам и на чието политическо поведение продължавам да се възхищавам.

Даниел Митов – зам.председател на ДСБ. 
Младият политик, когото открих за себе си и за когото съм убедена, че тепърва ще има важно място в българския политически живот. Отсега му давам своя кредит на доверие и искрено ще го подкрепям.

Румяна Коларова – политолог. Харесвам Руми, защото е последователна в анализите си, аргументирана в коментарите си и не на последно място – изключително естествена и земна

С много обич сега ви представям 6-тата си номинация. Тя е „групова”.
Това са моите любими участници в предаването „Часът на изборите” – Мария Николова, Димитър Петров, Ангел Станоев, Адриан Савов, Валентина Иванова, Радослав Симеонов и Дона Пикард.

Те ме накараха да бъда горда от това, че в България има умни, мислещи, смели и откровено неподправени млади хора. Със заразителни хъс и енергия.

     

Ами това е моята класация.
Ако не е нескромно от моя страна, хайде, давам старт и чакам с нетърпение класацията с вашите 6 личности!

ПП А това са 6-те неща на Мария Николова

http://divini.blog.bg/lichni-dnevnici/2009/07/13/6-te-drebni-neshta-koito-me-praviat-shtastliva.363063


***** 
Допълвам списъка с 6-те неща....:)))))

Блогът на Лъчезар Томов - raylight
http://raylight.blog.bg/lichni-dnevnici/2009/07/12/shest-drebni-neshta-koito-me-praviat-shtastliv.362788

Блогът на Весела Йорданова - veselaj
http://veselaj.blog.bg/politika/2009/07/15/shest-drebni-neshta-me-praviat-shtastliv.363985

Победата е синя! България също!

 
В този момент ще ви кажа само, че съм щастлива! 
Щастлива и много по-спокойна!

След брадвите, секирите, усещането за едно "черно" лагерно минало и прийомите на една античовешка структура, чийто пипала мърдат и до днес, резултатите от днешния вот ме карат да въздъхна облекчено.

България не се връща назад! България излезе на правилния път и Слава на Бога!

Благодаря от сърце на всички нормални хора в тази държава, а и извън нея!

Благодаря за куража, хъса и ината, който решиха и проявиха днес всички, които стигнаха до урните!

Това беше единствения начин! Убедена съм!

Засега спирам до тук!

Прегръщам и целувам всички, които докоснаха със сърцето си бюлетина № 19!

Поздравявам и всички, които станаха част от екипа на победителя в днешния ден - политическа партия ГЕРБ!


Сега нека говорят политиците! И да внимават какво :))))!!!

Хубава вечер от мен!!!!!

  http://focus-news.net/?id=n1081571
"Депутатът Кирил Добрев подари торта-трамвай на премиера Сергей Станишев
20 ноември 2008 | 16:12 | Агенция "Фокус" 
София. Заради силния медиен и обществен интерес към предконгресния клип на БСП, депутатът от Коалиция за България и член на ИБ на БСП Кирил Добрев подари на председателя на БСП Сергей Станишев тематична торта във форма на трамвай. Това съобщиха от пресцентъра на партията. Надписът на тортата е провокиран от дискусиите в интернет и гласи: „Кучетата си лаят, трамваят си върви!”

Знаете, че все си обещавам да не коментирам олигофренията и дебилността на Станишев и нему подобните от т.нар. „столетница”, но наистина има моменти, в които бушоните ми гърмят!

 „Преживях” предконгресния клип на премиера ни, преди това емоционалните хомо-мутренски реплики между двамата „гранда” на политическата сцена, но тортата под формата на трамвай ми идва в повече и започва да ми се гади.

Готова съм да залагам, че следващото сладкарско произведение ще е под формата на .../станишевия/....увит в целофан!

 


Вие какво мислите?